Индиана

Нямаше, какво да се възрази срещу подобно неочаквано предложение. Госпожа Делмар, която умееше така добре да устоява на гнева на мъжа си, отстъпваше винаги, когато той се държеше любезно. Тя помоли сър Ралф да остане още малко при ранения и се оттегли в стаята си.

Полковникът уреди така нещата не без умисъл. Един час по-късно, когато всички си легнаха и къщата утихна, той тихо се промъкна в стаята, където лежеше господин дьо Рамиер и скрит зад една завеса, се убеди по държането на младия човек с камериерката, че са влюбени един в друг. Рядката красота на младата креолка правеше впечатление по всички селски празненства в околността. Ухажваха я мнозина, дори големци. Не един красив офицер-улан от гарнизона в Мьольон се беше опитвал да й се понрави. Нун обаче беше влюбена за пръв път и едно-единствено внимание я беше поласкало — вниманието на господин дьо Рамиер.

Полковник Делмар не изпитваше никакво желание да проследи докъде е стигнала връзката им; той се оттегли, щом се увери, че жена му не се интересува никак от този местен Алмавива. Все пак чу достатъчно, за да разбере колко голяма е разликата между любовта на клетата Нун, която влагаше в нея цялото си пламенно сърце, и на младежа от добро семейство, отдаден на преходното увлечение, който не губи разсъдъка си и мисли за утрешния ден.

Когато госпожа Делмар се събуди, видя до леглото си смутената и тъжна Нун. Индиана обаче простодушно беше повярвала на обясненията на господин дьо Рамиер, още повече че не един търговец се мъчеше да узнае с хитрост или измама тайната на фабриката Делмар. Така че тя отдаде смущението на девойката на вълнението и умората от нощта, а Нун се успокои, като видя, че полковникът влезе в добро настроение в стаята на жена си и заговори за вечерната случка като за нещо съвсем естествено.

Още сутринта сър Ралф беше проверил какво е състоянието на болния. Макар че беше паднал лошо, нямаше нищо сериозно; раната на ръката се беше затворила; господин дьо Рамиер пожела веднага да го отнесат в Мьольон и раздаде всичките си пари на прислужниците, за да не говорят по тази случка — страхувал се, че майка му, която живеела на няколко левги, ще се разтревожи, ако научи. Така че приказките за тази случка се разнесоха много по-късно, и то в различни варианти. Сведенията за английската фабрика на господин дьо Рамиер, брата на тукашния, потвърдиха обясненията му, които така навреме му бяха хрумнали. Полковникът и сър Браун проявиха деликатност и запазиха тайната на Нун, така че дори тя не разбра нищо и семейство Делмар скоро изобщо престана да се занимава с това произшествие.

IV

Мнозина от вас може би трудно ще повярват, че господин Реймон дьо Рамиер, блестящ и остроумен млад човек, надарен с различни таланти и големи качества, привикнал със светски успехи и галантни приключения, би могъл да изпита продължително чувство към една камериерка. Освен това господин дьо Рамиер не беше самодоволно конте, нито развратник. Вече казахме, че беше умен, тоест, че преценяваше какви са предимствата на благородния произход. Имаше известни принципи, когато размишляваше сериозно, но необузданите страсти го отвличаха често твърде далеч от тези негови принципи. Тогава той губеше способността си да разсъждава или по-право, избягваше да се представя пред съда на съвестта си; вършеше грешките си, като че ли без да иска, и човекът от вечерта се мъчеше да излъже човека от утрото. За нещастие, в него не надделяваха принципите — съвсем подобни на принципите на мнозина философи с бели ръкавици — и те го предпазваха от безразсъдните постъпки толкова, колкото и другите. Но принципите не задушаваха страстите му и това го правеше да се отличава в обществото, в което е толкова мъчно да бъдеш оригинален, без да станеш смешен. Реймон притежаваше дарбата дори когато е виновен, да не предизвиква омраза, да проявява странности, без да дразни, понякога дори съумяваше да събуди съчувствие у хора, които имаха всичкото основание да се оплакват от него. Съществуват такива щастливци, галени от всички, които имат допир с тях. Приятна външност и пламенно красноречие понякога заменят чувствителното сърце. Нямаме намерение да осъждаме сурово господин Реймон дьо Рамиер, нито да обрисуваме портрета му, преди да го накараме да се изяви с постъпките си. Сега го разглеждаме отстрани, както го гледа тълпата, край която минава.

Господин дьо Рамиер беше влюбен в младата креолка с големи черни очи, предизвикала възхищение на селския празник в Рюбел; но влюбен и нищо повече. Беше я заприказвал просто така, от нямане какво да прави, и успехът разпали желанията му; постигна повече, отколкото беше искал; в деня, в който покори това невинно сърце, той се прибра в къщи уплашен от победата си и разтревожено си каза: „Дано само да не ме обикне.“