Индиана

„Тези две жени са луди — помисли сър Ралф, който гледаше удивен странната сцена. — Впрочем — добави той на себе си — всички жени са луди.“

— Нун, какво приказваш? — поде госпожа Делмар. — Нима и ти вярваш, че има крадци?

— О, да бяха крадци! А то сигурно е някой беден селянин, дошъл да открадне наръч дърва за семейството си.

— Наистина би било ужасно! Но е малко вероятно. Толкова лесно е във Фонтенбло, в началото на гората да се откраднат дърва, че никой няма да се спусне да краде в парк, ограден със стени… Точно така! Господин Делмар няма да намери никого в парка. Успокой се…

Нун обаче не слушаше; тя сновеше от прозореца на салона до лежащия стол на господарката си, дебнеше и най-малкия шум, сякаш се чудеше дали да изтича след господин Делмар, или да остане при болната.

Безпокойството й се стори така странно и неуместно на господин Браун, че той излезе от обичайното си спокойствие и като стисна силно ръката й, каза:

— Да не сте си загубили ума? Не виждат ли, че плашите господарката си и вашите глупави страхове страшно я тревожат.

Нун не го чуваше; тя гледаше господарката си, която трепереше, сякаш беше засегната от електрически ток. Почти в същия миг пушечен изстрел разтърси стъклата на салона и Нун падна на колене.

— Що за глупави женски страхове! — възкликна отегчено сър Ралф. — Сигурно ей сега ще ви донесат победоносно някой убит из засада заек и тогава самите вие ще се надсмеете на себе си.

— Не, Ралф — каза госпожа Делмар, като се отправи с решителна крачка към вратата. — Убедена съм, че е пролята човешка кръв.

Нун нададе пронизителен писък и се строполи на пода. Тогава чуха гласа на Льолиевр, който викаше откъм парка:

— Улучен! Улучен! Добро попадение, господин полковник! Злосторникът е повален!

Сър Ралф започна да се безпокои. Той последва госпожа Делмар. Няколко мига по-късно донесоха под колонадата на къщата окървавен човек, който не даваше признаци на живот.

— Без много шум! Без викове! — заповяда със сурова радост полковникът на слугите си, които се суетяха изплашени около ранения. — Това е шега, пушката ми беше заредена със сачми. Мисля дори, че не го улучих; падна от страх.

— А тази кръв, господине? — запита госпожа Делмар и в гласа й звучеше дълбок упрек. — От страх ли тече?

— Защо сте тук, госпожо? — извика господин Делмар. — Какво правите тук?

— Дойдох, за да поправя, както ми повелява дългът, злото, което вие сте причинили, господине — отговори тя студено.

И пристъпвайки към ранения със смелост, каквато никой от присъствуващите не се бе решил да прояви, тя доближи до лицето му запалена свещ.

Тогава вместо очаквания бедняк в жалки дрипи всички видяха млад човек с благородно лице, грижливо облечен, в ловджийски костюм. Ръката му беше леко ранена; разкъсаните дрехи обаче и припадъкът му показваха, че е паднал лошо.

— Точно така! — каза Льолиевр. — Падна от двадесет фута височина. Прекрачваше стената, когато полковникът го улучи и няколко сачми или може би малко сол в дясната ръка му попречиха да се задържи. Видях го, като се строполи, и дори не се опита да избяга, горкият.

— Просто да не повярваш — забеляза една от прислужниците, — че човек може да се забавлява с кражби, след като е толкова хубаво издокаран!

— И джобовете му са пълни със злато! — добави друг прислужник, който беше разкопчал жилетката на мнимия крадец.

— Странно — учуди се и полковникът, който гледаше не без вълнение човека, проснат пред него. — Ако е мъртъв, не е моя грешката; прегледайте ръката му, госпожо, и ако намерите дори една сачма…

— Бих искала да ви вярвам, господине — отговори госпожа Делмар, която проверяваше внимателно, хладнокръвно, запазила присъствие на духа, за каквото никой не би я сметнал за способна, пулса и туптенето на шийните артерии. — Наистина — добави тя — той не е мъртъв и му е необходима бърза помощ. Този човек не прилича на крадец и заслужава може би грижи; а дори да не ги заслужава, нашият дълг на жени ни повелява да му ги окажем.

След това госпожа Делмар нареди да пренесат ранения в билярдната зала, която беше най-близо. Съединиха няколко пейки, постлаха върху тях дюшек и Индиана, подпомогната от своите прислужници, превърза болната ръка, докато сър Ралф, който разбираше от хирургия, му пусна кръв.