Индиана

— Но господинът е в такова състояние, че не бива да бъде пренасян — бързо се намеси госпожа Делмар, — не е ли така, Ралф?

— Състоянието на господина твърде много ви вълнува, госпожо — забеляза полковникът. — Вие излезте — нареди той на прислужниците. — Господинът се чувствува по-добре и сега ще има сили да ми обясни как така се е озовал в дома ми.

— Да, господине — отговори раненият, — и моля всички, които имаха добрината да се погрижат за мене, да изслушат признанието ми. Чувствувам колко важно е поведението ми да не бъде изтълкувано лошо, а и за мене е много важно да не се покажа такъв, какъвто всъщност не съм. Ето какво е провинението ми, ето как се озовах у вас. Вие, господине, сте построили с много прости средства, известни само на вас, фабрика, чиято работа и производство далеч надминават производството на всички подобни фабрики в този край. Брат ми притежава в Южна Франция подобно предприятие, чието поддържане поглъща огромни средства. Работите вървят все по-зле, а аз узнах за вашите успехи; ето защо си наумих да ви поискам съвет — великодушна услуга, която не би могла да навреди на вашите интереси, тъй като брат ми произвежда съвсем други продукти. Но вратата на вашата английска градина ми беше грубо затворена; и когато пожелах да се обърна към вас, казаха ми, че вие в никакъв случай няма да ми разрешите да посетя предприятието ви. Обезкуражен от този нелюбезен отказ, реших с риск на живота и на честта си да спася живота и честта на моя брат; промъкнах се у вас през нощта, прескачайки стените, и се опитах да проникна във фабриката ви, за да разгледам машинариите. Бях решил да се скрия в някой ъгъл, да подкупя работниците, да открадна вашата тайна, с една дума, да помогна на един честен човек, без да ви навредя. Такава е вината ми. А сега, господине, ако желаете и друго удовлетворение, ще го получите веднага щом бъда в състояние да ви го дам и може би дори сам ще ви го поискам.

— Мисля, че всичко е наред, господине — отговори полковникът, полууспокоен от една голяма тревога. — Всички вие сте свидетели на обяснението на господина. Аз съм предостатъчно отмъстен, дори да предположим, че има за какво да се отмъщава. Излезте сега и ни оставете да поговорим за моето печелещо предприятие.

Слугите излязоха, но това помирение заблуди само тях. Раненият, изгубил сили от дългата реч, не беше способен да прецени тона, с който бяха произнесени последните думи на полковника. Той падна в ръцете на госпожа Делмар и изгуби съзнание за втори път. Наведена над него, тя не обръщаше никакво внимание на разгневения си мъж, а господин Делмар и господин Браун, единият с бледо и сгърчено от недоверие лице, други ят, спокоен и невъзмутим както обикновено, се гледаха мълчаливо и въпросително.

Господин Делмар нямаше защо да казва каквото и да било, за да бъде разбран. Все пак той дръпна Ралф настрана и му каза, като стисна до болка пръстите му:

— Приятелю, това е великолепно заплетена интрига. Аз съм доволен, извънредно доволен от хладнокръвието, с което този млад човек можа да запази честта ми пред хората. Но дявол да го вземе, той скъпо ще ми плати обидата, която нарани сърцето ми. А как се грижи тя за него и как се преструва, че не го познава! Ах, тези жени, хитростта наистина им е вродена!

Сър Ралф, поразен, обиколи три пъти, без да ускорява крачка, залата. При първата обиколка направи следното заключение: „Невероятно!“ При втората: „Невъзможно!“ При третата: „Доказано!“ После се върна при полковника с невъзмутимо лице и му посочи Нун, която стоеше права зад ранения, кършейки ръце, с блуждаещи очи, бледи бузи, застинала в отчаяние, ужас и уплаха.

Истината притежава такава сила и така бързо убеждава, че енергичният жест на сър Ралф направи много по-силно впечатление на полковника от каквито и да било красноречиви думи. Господин Браун без съмнение имаше и други доказателства, за да смята, че е на прав път. Той си припомни, че Нун беше дошла от парка, когато я потърси, косите й бяха влажни, обувките й мокри и кални, което издаваше някакво странно хрумване да се разхожда на дъжда — незначителни подробности, и той не им бе обърнал особено внимание по време на припадъка на госпожа Делмар, но сега те отново изплуваха в паметта му. Както и неразбираемият й страх, и нервното треперене, и викът, изтръгнал се от устата й, когато бе чула изстрела.

Господин Делмар всъщност не би трябвало да знае всичките тези подробности; достатъчно беше да прояви по-голяма прозорливост, защото нещата се отнасяха до него, за да прецени поведението на девойката и да установи, че е виновна. И все пак грижите, които жена му полагаше за героя на този галантен подвиг, започнаха да го дразнят все повече и повече.

— Индиана — каза той, — идете в стаята си. Вече е късно и вие не сте добре. Нун ще остане да бди над господина тази нощ, а утре, ако той се почувствува по-добре, ще се погрижим да го пренесат у дома му.