Индиана

През това време полковникът, смутен, защото не знаеше как да се държи, се беше озовал в положението на човек, който се е показал по-лош, отколкото е имал намерение. Той чувствуваше нужда да се оправдае пред очите на другите или по-скоро да накара другите да го видят през неговите собствени очи. Остана под колонадата сред прислужниците си и взе участие в дългите разпалени, многословни и ненужни коментарии, каквито обикновено се правят в такива случаи. Льолиевр за двадесети път разказваше с най-големи подробности как е протекло всичко: изстрелът, падането и последиците; а полковникът, станал отново добродушен сред своите хора, както обикновено след като е излял яда си, приписваше грозни намерения на човека, който се беше промъкнал в частна собственост през нощта, прескачайки стените. Всички бяха на мнението на господаря, когато градинарят го дръпна настрана и му каза, че крадецът приличал като две капки вода на младия собственик, който току-що се бил настанил в съседство и когото той видял преди три дни да разговаря с госпожица Нун на селския празник в Рюбел.

Тези обяснения дадоха нова насока на мислите на господин Делмар. По широкото му лъскаво и плешиво чело изпъкна голяма вена, чиято поява при него беше предвестник на буря.

„Дявол да го вземе! — каза си той, като стисна юмруци. — Госпожа Делмар проявява твърде голямо внимание към този франт, който прескача стените, за да дойде у дома.“

И той влезе в билярдната блед и треперещ от гняв.

III

— Успокойте се, господине — посрещна го Индиана, човекът, срещу когото сте стреляли, ще се съвземе след няколко дни, поне така се надяваме, макар че още не е дошъл на себе си…

— Работата не е в това, госпожо — отговори полковникът със сподавен глас, — но много бих желал да ми кажете името на този интересен пациент и защо е бил толкова разсеян, та е прескочил оградата на моя парк, за да тръгне по алеята към къщи.

— Нямам никаква представа как се казва — отговори госпожа Делмар така студено и гордо, че ядосаният й съпруг за миг се обърка.

Но скоро, обзет отново от своите ревниви подозрения, той процеди полугласно:

— Ще го узная, госпожо, бъдете сигурна, че ще го узная.

Понеже госпожа Делмар се преструваше, че не забелязва гнева му, и продължи да се грижи за ранения, той излезе, за да не избухне пред прислужниците, и извика на градинаря:

— Как се казва онзи съсед, който приличал, както разправяш на нашия крадец?

— Господин дьо Рамиер. Той купи малката английска къща на господин дьо Серси.

— Що за човек е той? Благородник, конте, красавец?

— Много хубав господин, благородник, мисля.

— Сигурно е така — съгласи се надменно полковникът. — Господин дьо Рамиер! Кажи ми, Луи — добави той тихо, — никога ли не си го виждал да броди насам?

— Господине… миналата нощ… — смутено заекна Луи — видях наистина… може и да не е било това конте, не знам вече, но истината е, че беше мъж.

— Ти лично ли го видя?

— Както виждам вас, стоеше под прозорците на оранжерията.

— И ти не му удари един с дръжката на лопатата?

— Канех се да го сторя, господине, но изведнъж видях една жена в бяло, която излезе от оранжерията и се отправи към него. Тогава си казах: „Може би на господина и госпожата е хрумнало да се поразходят, преди да се зазори“, и се прибрах да спя. Тази сутрин обаче, като чух Льолиевр да приказва за някакъв крадец, чиито следи открил в парка, си казах: „Тук се крие нещо нечисто.“

— Защо не ме предупреди веднага, тъпак такъв?

— Боже мой, господине, в живота има такива деликатни положения…

— Ти като че ли си позволяваш да изказваш подозрения! Що за глупак; ако още веднъж през ума ти мине такава безсрамна мисъл, ще ти откъсна ушите. Знам много добре кой е тоя мошеник и какво е търсил в градината ми. Зададох ти всички тези въпроси, за да разбера колко пазиш оранжерията. Помни, че там цъфтят редки растения, на които госпожата много държи, и че има наистина луди любители, готови да окрадат топлиците на съседите си; мене си видял миналата нощ при госпожа Делмар.

И нещастният полковник се отдалечи по-обезпокоен и по-раздразнен от преди, оставяйки своя градинар, не съвсем убеден, че съществуват такива запалени цветари, готови да се изложат на пушечни изстрели само и само да се сдобият с някой рядък разсад.

Господин Делмар влезе в билярдната зала и без да обръща внимание на ранения, който започваше да се свестява, започна да претърсва джобовете на дрехата му, захвърлена на стола; човекът протегна ръка и му каза със слаб глас:

— Вие желаете да узнаете кой съм, господине; не се мъчете да откриете. Ще ви кажа, когато останем насаме. А дотогава моля да ме избавите от неудобството да ви обяснявам кой съм, след като съм изпаднал в такова смешно и глупаво положение.

— Жалко наистина — отговори язвително полковникът, — но признавам ви, че това мен не ме засяга. Надявам се все пак да се срещнем двамата, така че ще отложа дотогава нашето запознанство. А сега бихте ли ми казали къде да ви пренесем?

— В кръчмата на най-близкото село, ако обичате.