Индиана

Простете, Индиана, простете ми! Жестоко е може би да се оплаквам пред вас, но го правя за пръв и последен път! Нека да прокълна неблагодарника, който ви тласна към гроба! Този ужасен урок ви беше необходим, за да се отворят очите ви. Гибелта на Нун не ви подсказа нищо, не чухте гласа на Делмар от смъртния одър: „Пази се от него, той ще те погуби!“ Вие бяхте глуха; злият ви гений ви увлече, сега сте опозорена, хорската мълва ви осъжда и оправдава него. Той ви причини толкова беди и никой не се развълнува. Той уби Нун, но вие забравихте това. Той ви погуби, но вие му простихте, защото умееше да хвърля прах в очите и да залъгва; защото ловките му и вероломни думи проникваха до сърцата; защото неговият змийски поглед хипнотизираше; защото природата, ако го беше надарила с моите студени черти и с моята непохватност, би създала от него напълно завършен екземпляр.

О, да, дано бог го накаже, защото той беше жесток към вас, или по-скоро дано му прости, защото по-скоро беше глупав, отколкото лош! Той не ви разбра, не оцени щастието, което можеше да вкуси! Ах, вие толкова много го обичахте! Той би могъл да ви създаде такъв прекрасен живот! На негово място аз не бих устоял пред изкушението; бих ви притиснал до гърдите си и бих избягал в дивите планини, бих ви скрил от обществото, за да бъдете само моя, бих се страхувал само да не би всички да не са ви проклели, да не са ви отхвърлили! Щях ревниво да пазя доброто ви име, но не като него. Щях да пожелая да го загубите, за да го заместя с любовта си. Щях да страдам, ако друг мъж би ви подарил дори зрънце щастие, дори един миг радост, щях да се чувствувам ограбен, защото вашето щастие би било за мене дълг, богатство, съществуване, чест! Колко горд и щастлив щях да бъда, ако тази дива планинска теснина ми беше жилище, тези дървета — богатство, стига небето да ми ги беше дало с любовта ви!… Оставете ме да поплача, Индиана, плача за пръв и последен път в живота си. На небето е било угодно да не умра, преди да вкуся това тъжно удоволствие.

Ралф плачеше като дете. Действително за пръв път тази мъжествена душа жалеше сама себе си; и все пак той оплакваше повече съдбата на Индиана, отколкото своята участ.

— Не плачете за мене — каза той, като видя, че тя също плаче, — не ме съжалявайте; съчувствието ви заличава цялото минало и настоящето вече не е горчиво. За какво да страдам? Вие вече не го обичате.

— Ако ви познавах, Ралф, аз никога не бих го обикнала! — извика Индиана. — Вашата добродетел ме погуби.

— Да — каза Ралф, като я погледна с тъжна усмивка, — аз имам и други причини да се радвам; вие споделихте с мене, без да обърнете внимание, по време на пътуването едно нещо. Казахте ми, че Реймон не е получил щастието, което е имал дързостта да пожелае, и така ме успокоихте; освободихте ме от угризенията, че лошо съм ви пазил, защото аз самонадеяно исках да ви запазя от неговите съблазни и ви оскърбих, Индиана. Не вярвах достатъчно във вашата сила, моля ви да ми простите и за тази грешка!

— Уви — каза Индиана, — нима вие ми искате прошка! На мене, нещастието на целия ви живот, на мене, която пренебрегнах такава чиста и благородна любов заради едно непонятно заслепение, от жестока неблагодарност! Аз би трябвало да падна на колене и да ви искам прошка!

— Значи, моята любов не те отблъсква, не предизвиква твоя гняв, Индиана!… О, боже мой! Благодаря! Ще умра щастлив! Послушай, Индиана, не се упреквай вече за бедите ми. В този миг не завиждам за нищо на Реймон, мисля, че той би трябвало да ми завижда, ако притежава истинско човешко сърце. Сега аз съм твой брат, твой съпруг, твой любим пред лицето на вечността. От този ден, в който ми се закле, че ще напуснеш живота с мен, затаих в сърцето си сладката мечта, че ми принадлежиш, че си ми предопределена завинаги! И аз пак започнах да те наричам мислено моя годеница. Да бъдеш моя на земята, би било може би прекалено голямо или недостатъчно щастие. В небесните селения ме чакат блаженства, мечтани в моето детство. Там ти ще ме обичаш, Индиана; там твоята душа, божествена, освободена от лъжовните земни суети, ще ме възнагради за живота, изпълнен с жертви, страдания и самоотричане; там ще бъдеш моя, Индиана, защото небето си ти и ако аз заслужих рая, заслужил съм и тебе. Затова те помолих да облечеш бяла рокля. Нека тя бъде твоята сватбена рокля, а скалата над езерото е олтарът, който ни очаква.

Той стана, откъсна от съседния храст разцъфнало портокалово клонче и закичи с него черните коси на Индиана; после падна на колене пред нея.

— Дари ми щастие! — каза той. — Кажи ми, че сърцето ти е съгласно с този небесен брак! Подари ми вечността, не ме карай да се стремя към небитието!