Индиана

Гъста мъгла се беше напластила по планинските върхове; тя се спусна по склоновете и бързо скри от очите ми очертанията им. Мъглата ме догони, преди да стигна до средата на платото, и непроницаема завеса обви всичко наоколо. Миг след това задуха страшен вятър, който с един размах я разпръсна. После стихна, мъглата пак се свлече и отново вятърът я подгони с буен порив.

Потърсих убежище от бурята в една пещера, но ново бедствие ме сполетя. Реките, извиращи от планинските върхове, придойдоха от проливния дъжд. След един час цялата местност беше наводнена и склоновете на планината, по които се стичаха от всички страни потоци, се превърнаха в огромен водопад, който бясно се понесе към долината.

След два дни мъчително и опасно бродене провидението ме доведе до вратата на едно жилище, сгушено в затънтено кътче. Домът беше построен просто, красиво, бе устоял на бурята, ограден с крепост от скали, наведени над него, сякаш за да му пазят сянка. Малко по-нататък в глъбините на планинска теснина се спускаше буен водопад, образувайки езеро, излязло от бреговете си; а красиви дървета вече повдигаха над него склонените си и уморени от бурята върхове.

Почуках настойчиво на вратата. Отстъпих, като видях човека, който ми отвори. Преди да проговоря, за да помоля за подслон, собственикът ме покани, кимвайки ми безмълвно и сериозно. Влязох и се озовах лице срещу лице със сър Ралф Браун.

Корабът „Наандов“ беше довел господин Браун и спътницата му в колониите преди година; оттогава не бяха видели повече от три пъти сър Ралф в града; а госпожа Делмар се бе оттеглила напълно от света, така че мнозина от жителите не бяха сигурни дори в съществуването й. Горе-долу по това време бях спрял за пръв път на остров Бурбон; сега виждах за втори път господин Браун.

Първата ни среща ми беше направила силно впечатление; бяхме в Сен-Пол, на брега на морето. Отначало не му обърнах особено внимание, но после, когато от празно любопитство разпитах местните жители за него, получих тъй странни и противоречиви отговори, че започнах любопитно да се вглеждам в самотника от Берника.

— Той е груб, невъзпитан човек — каза ми един. — Невзрачна личност, единственото му качество е, че умее да мълчи.

— Той е изключително образован и сериозен — твърдеше друг, но има прекалено високо мнение за себе си и се държи така презрително и самомнително, че не желае да си хаби думите и да разговаря с простосмъртните.

— Той е човек, който обича само себе си — обясни трети, — посредствен е, но не е глупав; ужасен егоист и страшно необщителен.

— Нима не сте чували за него? — запита ме млад човек, израснал в колониите, истински провинциален клюкар. — Той е негодник, убиец, който подло отрови приятеля си, за да се ожени за жена му.

Този отговор така ме зашемети, че се обърнах към един по-разумен възрастен човек. На моя въпросителен поглед той отговори:

— Някога сър Ралф беше светски човек. Не го обичаха, защото не беше кой знае колко общителен, но го уважаваха. Това е всичко, което мога да ви кажа за него, защото след онази злополучна история не съм се виждал с него.

— Каква история? — запитах аз.

Разказаха ми за внезапната смърт на полковник Делмар, за бягството на жена му в същата нощ, за отпътуването и завръщането на господин Браун. Съдебното разследване не разпръснало мрака, обгръщащ всички обстоятелства; никой не успял да докаже престъплението на бегълката. Кралският прокурор прекратил преследването, но всички знаели за пристрастното отношение на властите към господин Браун и общественото мнение го обвинявало, че са прекратили делото, опетняващо с такова страшно подозрение доброто име на двама души.

Подозренията като че ли се потвърждаваха от тайното завръщане на двамата обвиняеми и от загадъчното им настаняване в усойната теснина на Берника. Всички смятаха, че те са избягали, докато бъде потушен скандалът. Но обществото във Франция очевидно ги беше отблъснало и те са били принудени да се приютят в самота, за да се наслаждават спокойно на престъпната си любов.

Но тези слухове се опровергаха от твърденията на някои по-осведомени хора: научих, че госпожа Делмар страняла от братовчед си господин Браун и като че ли не го обичала. Затова се вгледах внимателно и дори бих казал втренчено в героя на тези странни приказки. Той стоеше върху един денк и чакаше завръщането на моряка, с когото беше уговорил някаква покупка; съзерцаваше хоризонта със сините си като морето, спокойни и мечтателни очи; чертите на лицето му бяха правилни и чисти; нерви, мускули, кръв, всичко у него изглеждаше тъй ведро и завършено, тъй подредено в този здрав и силен организъм, че бих се заклел, че му нанасят смъртна обида — на паметта на този човек не можеше да тежи престъпление, сигурно дори на ум не беше му идвало подобно нещо, ръцете и сърцето му бяха чисти като челото му.