Индиана

— Млади приятелю, има спомени, за които човек не бива да говори, за да не ги оскверни. Ще ви кажа само, че аз наистина бях решил да убия Индиана заедно със себе си. Но небето не беше пожелало да приеме от нас тази жертва. Някой лекар сигурно ще ви обясни, че ми се е въртяла главата, затова съм сбъркал пътеката. Но аз не съм лекар и предпочитам да вярвам, че ангелът Авраам и Товия, този прекрасен белоснежен ангел със сини очи и златен, пояс, когото често сте виждали в сънищата през детството си, се спусна по един лунен лъч и през трептящите бразди на водопада разпростря сребристите си крила над моята нежна спътница. Единственото нещо, което си спомням съвсем ясно, е, че луната се скри зад високите планински върхове и нито един злокобен звук не смути тихия шепот на водопада; защото птиците, накацали по скалите, политват едва в часа, когато бялата ивица се разпростре над хоризонта; и първият пурпурен слънчев лъч, спуснал се над портокаловите дръвчета, ме намери на колене, благославящ господа.

Но не мислете, че приех без колебание неочакваното щастие, което щеше да ме поведе към нова съдба. Страхувах се да измеря лъчезарното бъдеще, откриващо се пред мен. И когато Индиана отвори очи, за да ми се усмихне, аз й показах водопада и й заговорих за смъртта.

— Ако не съжалявате, че сте доживели до утрото — казах й, — можем да си признаем един пред друг, че вече сме вкусили докрай щастието, а това още повече ни задължава да се разделим с живота, защото моята звезда може да помръкне утре. Кой знае дали, когато напуснем този кът и опиянението, в което ме потопиха мислите за смърт и любов, изчезне, няма пак да се превърна в безчувствения човек, когото вие до вчера презирахте? Дали няма да се червите от самата себе си, ако ме видите пак такъв, какъвто ме познавахте?… Ах, Индиана, спестете ми тази жестока болка, това ще бъде последният удар на съдбата.

— Нима се съмнявате в сърцето си, Ралф? — запита Индиана, очарователно нежна и доверчива. — Или не вярвате в моето сърце.

— Да ви кажа ли истината? Първите дни не бях щастлив. Не се съмнявах в искреността на Индиана, но бъдещето ме плашеше. Цели тридесет години не бях вярвал, в себе си, как можех за един ден да свикна с мисълта, че е възможно да ме харесват и да бъда любим. Преживях мигове на несигурност, страх, горчивина; съжалявах понякога, че не се бях хвърлил в езерото, когато една единствена дума на Индиана ме беше направила толкова щастлив.

Разбира се, и тя понякога тъгуваше. Не й беше лесно да се отучи да страда, защото душата свиква с нещастието, то пуска в нея корени и мъчно може да бъде изтръгнато оттам. Но длъжен съм да бъда справедлив към тази жена и да кажа, че тя никога не съжали за Реймон и дори не си спомни за него с омраза.

И най-сетне, както се случва при дълбоките истински чувства, времето, вместо да намали нашата любов, я увеличи, укрепи я; с всеки изминат ден тя добиваше нова сила, защото с всеки изминат ден ние все повече се уважавахме и ценяхме. Страховете ни изчезнаха един по един и като виждахме как бързо се разсейват съмненията ни, ние си признаваме с усмивка, че приемаме щастието като страхливци и не се заслужаваме един друг. От този миг започнахме да се обичаме спокойно.

Ралф замлъкна. Поседяхме вглъбени в себе си, в благоговейно съзерцание, после той стисна ръката ми и каза:

— Няма да ви говоря за моето щастие. Има страдания, за които не обичаме да говорим и които обвиват душата ни като саван, но има също така и радости, които скътваме в сърцата си, защото няма земен глас, който би могъл да ги изрази. И дори ангел да слезе от небесата над тези разцъфнали клони, за да ви ги разкаже, вие няма да ги разберете, млади човече, защото бурята не ви е превивала, защото ураганите не са ви брулили. Ах, как би могла да разбере щастието душа, която никога не е страдала? А колкото до нашите престъпления — добави той с усмивка, — те…

— О! — възкликнах аз и сълзи бликнаха от очите ми.

— Слушайте, господине — продължи Ралф. — Вие поживяхте за малко с двамата престъпници от Берника, но за един час само узнахте целия наш живот. Всичките ни дни си приличат; те са ведри и красиви; преминават бързи и чисти като дните на нашето детство. Всяка вечер благославяме небето; всяка сутрин се молим да ни изпрати слънце и мрак, както предната вечер. С по-голямата част от парите си откупуваме бедните болни негри. Това е главната причина за злобните слухове, които се разпространяват за нас. Защо не сме достатъчно богати, за да освободим всички, които живеят в робство! Нашите прислужници са наши приятели. Те споделят нашите радости, а ние се грижим за техните болки. Така протича животът ни без мъки и угризения. Говорим рядко за миналото, рядко за бъдещето; за миналото говорим без страх, за бъдещето — без горчивина. Ако понякога сълзи навлажнят очите ни, това са сълзи на блаженство. Тежката скръб не знае такива сълзи.

— Приятелю — казах аз, след като помълчахме, — ако хорските обвинения достигнат до вас, вашето щастие ще им даде достоен отговор.