Индиана

Възпитана в уединение, пренебрегвана от баща си, живееща сред роби, на които не можеше да помогне, които можеше да утеши само със съчувствието и сълзите си, тя беше свикнала да си казва: „Ще дойде ден, когато всичко в моя живот ще се измени и аз ще правя добро на хората; ден, в който ще ме обичат, в който ще дам цялото си сърце на този, който ми подари своето сърце; а дотогава ще страдам, ще мълча и ще запазя любовта си като награда за този, който ще ме освободи.“ Този освободител, този месия обаче не беше дошъл; Индиана все още го чакаше. Вярно е, че не се осмеляваше да го признае. Беше разбрала тук, под подкастрените храсти на Лани, че и мислите могат да бъдат оковани във вериги, като бяха оковани под девствените палмови гори на остров Бурбон: и когато се улавяше, че по навик все още си казва: „Ще дойде ден… ще се появи мъжът…“ — тя отблъсваше това дръзко пожелание дълбоко в душата си и добавяше: „Тогава ще ми остане само да угасна!“

И тя наистина гаснеше. Непозната болест подкопаваше младостта й. Тя губеше сили и страдаше от безсъние. Лекарите напразно търсеха причината — нямаше причина, но целият й организъм отслабваше, всичките й органи се увреждаха; пламенното й сърце изтляваше, очите й помръкваха, кръвта й избиваше по страните само при нервни кризи: клетата пленница щеше скоро да умре. Но въпреки примирението, въпреки обезвереността си тя продължаваше да мечтае. Мълчаливото и разбито сърце все така зовеше друго младо и благородно сърце, което да го сгрее. Досега тя беше обичала от всички най-много Нун, веселата и смела другарка от тъжните си дни, и човека, който беше проявил най-голяма доброта към нея — флегматичния й братовчед сър Ралф. Но нима тази храна можеше да утоли бурните й мечтания — някаква бедна невежа девойка, безпомощна като нея, и един англичанин, увлечен само по лов на лисици!

Госпожа Делмар беше наистина нещастна и първия път, когато в обграждащата я ледена атмосфера проникна пламтящият дъх на един млад и буен мъж, първия път, когато нежна, ласкава дума погали ухото й и тръпнеща уста като нажежено желязо дамгоса ръката й, тя престана да мисли и за дълга, който й бяха наложили, и за предпазливостта, която и бяха внушили, че трябва да проявява, и за печалното бъдеще, което й бяха предсказали: спомни си само своето омразно минало, безкрайните си страдания, деспотичните си господари. Тя също така нито за миг не помисли, че този мъж би могъл да бъде лъжец и лекомислен. Видя го такъв, какъвто го желаеше, какъвто беше мечтала да го види, и Реймон би могъл да я излъже, ако не беше искрен.

Но как би могъл да бъде неискрен той до такава красива и обична жена? Нима друга досега се беше разкривала пред него тъй чиста и невинна? Коя друга би могла да му предложи по-светло и по-сигурно бъдеще? Нима не беше родена, за да го обича тази робиня, която чакаше само един знак, за да скъса веригата; една дума, за да го последва? Несъмнено самото небе беше създало за Реймон това тъжно дете на остров Бурбон, което никой не беше обичал и което щеше да умре без него.

И все пак ужас замени в сърцето на госпожа Делмар трескавото щастие, което я беше опиянило. Тя си спомни за своя сприхав, прозорлив и отмъстителен съпруг и се уплаши не за себе си — беше свикнала със заплахите му, но за човека, който щеше да започне борба на живот и смърт, с нейния тиранин. Тя едва познаваше обществото, за нея животът беше трагичен роман; плаха по характер, тя не се осмеляваше да обича от страх да не изложи любимия на гибел, без да се замисля нито миг за грозящата я опасност.

В това се състоеше всъщност тайната причина на нейната съпротива, на нейната добродетел. На другия ден реши да избягва господин дьо Рамиер. Същата вечер един от най-богатите банкери на Париж даваше бал. Госпожа дьо Карважал, която обичаше да ходи на гости като всички стари жени без близки, искаше да заведе Индиана; но Реймон сигурно щеше да бъде там и Индиана се зарече да не отива. За да попречи на леля си да я убеждава, госпожа Делмар, която не умееше да оказва съпротива, ако няма сериозна причина, се престори, че приема предложението. Тя се приготви за бала, почака да се приготви и госпожа дьо Карважал; тогава облече пеньоара си, настани се до камината и зачака изпълнена с решителност. Когато старата испанка, пристегната и издокарана като портрет от Ван Дайк, дойде да я вземе, Индиана заяви, че е болна и няма сили да излезе. Напразно леля й се помъчи да я убеди.

— От сърце копнея да дойда, но виждате, че едва се държа на краката си. Днес само ще ви преча. Идете на бала без мен, мила лельо, толкова ще ми бъде приятно да се забавлявате.

— Да отида без тебе? — възкликна госпожа дьо Карважал, която щеше да умре от яд, че напразно е загубила толкова време да се облече и в същото време уплашена от мисълта, че ще трябва да прекара една самотна вечер. — Какво ще правя там аз, стара жена, която всички търсят само за да бъдат с тебе? Какво ще правя без хубавите очи на моята племенница, заради които всички ме ценят?