Индиана

— Кажете по-добре, че се боите ужасно от него; защото този деспот е разбил вашето сърце и откакто сте станали негова плячка, живеете във вечен страх. Вие, Индиана, във властта на този грубиян, чиято желязна ръка ви е превила и е обезличила живота ви! Бедно дете! Тъй млада, тъй красива, а вече толкова много изстрадала!… Защото вие не можете да ме излъжете, Индиана, мен, който ви гледам с други очи, не с очите на тълпата, аз знам всички тайни на вашата съдба и не си въобразявайте, че ще съумеете да се прикриете от мен. Нека тези, които се любуват на вашата красота, казват, като ви видят бледа, меланхолична: „Тя е болна…“ Тяхна работа! Но аз, който съм до вас с цялото си сърце, аз, чиято душа ви обгражда с внимание и любов, зная каква е вашата болест. Зная, че ако небето бе пожелало, ако бе ви предопределило за мене, за мене, нещастника, който би трябвало да пръсне черепа си, затова, че е дошъл твърде късно, вие нямаше да бъдете болна. Индиана, кълна се в живота си, щях толкова силно да ви обичам, че вие също бихте ме обикнали и тогава бихте благославяли оковите си. Щях да ви нося на ръце, за да не нараните нозете си; щях да ги сгрявам с диханието си. Щях да ви притискам до сърцето си, за да ви предпазя от болката. Щях да дам всичката си кръв, за да направя вашата силна. И ако и тогава сънят бягаше от очите ви, щях да стоя край вас през нощта, за да ви нашепвам нежни думи, да ви се усмихвам и така да ви вдъхвам смелост, плачейки, че страдате. И когато най-сетне притихнехте умиротворена, щях да докосна с устни прелестните ви мигли, за да ги затворя нежно, и щях да бдя над вас, на колене до леглото ви. Щях да принудя въздуха да ви гали леко, златните сънища да разпръсват пред вас цветя. Щях да целувам безмълвно сплетените ви коси, щях да съзерцавам сладостно трептенето на вашата гръд и при пробуждането си, Индиана, вие щяхте да ме намерите винаги там, в краката си, да ви пазя като ревнив владетел, да ви служа като роб, дебнейки вашата първа усмивка, завладявайки вашата първа мисъл, вашия пръв поглед, вашата първа целувка…

— Стига, стига! — извика Индиана, зашеметена и тръпнеща. — Причинявате ми болка!

И все пак, ако се умира от щастие, Индиана щеше да бъде мъртва в този миг.

— Не ми говорете така — помоли го тя. — Аз не бива да бъда щастлива. Не ми откривайте небето на земята, на мене, която съм обречена на смърт.

— Обречена на смърт! — извика Реймон, като я притисна силно в обятията си. — Ти да умреш, Индиана, да умреш, преди да си живяла, преди да си обичала!… Не, ти няма да умреш! Аз няма да те оставя да умреш, защото сега моят живот е свързан с твоя. Ти си жената на моите мечти, обожаваната чистота, вечно бягащата химера, ярката звезда, която блестеше пред мене и ми нашепваше: „Продължавай да вървиш в този жалък живот и небето ще ти изпрати един от ангелите си, за да те придружава.“ Още от рождение ти си била предопределена за мене. Твоята душа е била обречена на моята, Индиана. Хората и техните железни закони са се разполагали с тебе; те са ми отнели другарката, която небето би ми избрало, ако господ понякога не забравяше обещанията си. Но какво ни интересуват хората и законите, след като аз те обичам дори в обятията на друг, след като ти можеш да ме обичаш, прокълнат и нещастен, че съм те загубил! Разбираш ли, Индиана, ти ми принадлежиш, ти си половината от моята душа, която дълго време се мъчи да се слее с другата половина. Когато си мечтала за приятел на остров Бурбон, ти си мечтала за мене; когато си мечтала за съпруг и нежна тръпка на боязън и надежда е докосвала душата ти, ти си мечтала аз да бъда твой съпруг. Не ме ли познаваш? Не ти ли се струва, че се срещаме след двадесет години? Не те ли познах, мой ангел, когато ти изтриваше кръвта ми с воала си, когато докосваше с ръка угасналото ми сърце, за да му възвърнеш топлината и живота… Ах, аз си спомням този миг. Когато отворих очи, казах си: „Ето я, такава ми се явяваше тя в сънищата, бяла, печална и нежна. Тя е моето съкровище, тя е предопределена да ми даде непознати блаженства.“ И дори възвръщането си към живота аз дължа на тебе. Защото, нали виждаш, необикновени обстоятелства ни свързаха; не беше нито проста случайност, нито прищявка, а съдбата, смъртта ми отвориха вратите на този нов живот. Твоят мъж, твоят повелител, подчинявайки се на съдбата, ме донесе окървавен със собствените си ръце и ме захвърли в краката ти, като ти каза: „Вземете го, той е за вас!“ И сега нищо не може да ни раздели…

— Той може да ни раздели! — бързо го прекъсна госпожа Делмар, която слушаше прехласната любовните му думи. — Уви, вие не го познавате. Той е човек, който никога не прощава, който не може да бъде измамен. Реймон, той ще ви убие!…

И тя се сгуши до гърдите му, обляна в сълзи. Реймон я притисна страстно.