Индиана

— Благодаря ви за всички приготовления, които сте направили за мене; благодаря ви най-вече, задето ме въведохте тук, но достатъчно се насладих на тази прелестна изненада. Да излезем от тази стая. Тук не сме на мястото си; длъжен съм да уважавам госпожа Делмар дори когато тя отсъствува.

— Това е жестоко — възрази Нун, която не го разбираше, но виждаше, че е студен и недоволен. — Жестоко е, защото аз се надявах да ви харесам, а вие ме отблъсквате.

— Не, скъпа Нун, аз никога няма да ви отблъсна. Дойдох тук, за да говоря сериозно с вас и да ви засвидетелствувам чувството, което ви дължа. Признателен съм ви за желанието да ми харесате; но предпочитам да ви виждам украсена с вашата младост и с вашата естествена прелест, отколкото с тези взети назаем украшения.

Нун разбра само наполовина думите му и заплака.

— Колко съм нещастна! — каза тя. — Ненавиждам се, защото не ви харесвам вече… Трябваше да предвидя, че ще престанете да ме обичате, мене, бедната девойка без образование. Не ви укорявам. Знаех много добре, че няма да се ожените за мене; но ако бяхте ме обичали винаги, щях да пожертвувам всичко без съжаление, да понеса всичко без оплакване. Уви! Аз съм загубена, опозорена!… Може би ще ме изпъдят оттук. Ще дам живот на едно същество, което ще бъде още по-нещастно от мене и никой няма да ме съжали… Всеки ще смята, че е в правото си да ме тъпче… бих приела всичко това с радост, ако знаех, че все още ме обичате.

Нун говори дълго така. Може би не изричаше точно тези думи, но изразяваше същите мисли, и то много по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз. Къде се крие тайната на подобно красноречие, с каквото изведнъж може да заговори някой невеж и непросветен човек под напора на истинска страст и дълбока скръб?… Тогава думите добиват друг, по-различен смисъл; тогава обикновените слова стават възвишени поради чувството, което ги диктува, поради тона, с който са казани. Тогава дори и най-простата жена, обзета от вълнение, е много по-прочувствена и по-убедителна от всяка друга, която поради възпитанието си е свикнала да се въздържа и да се владее.

Реймон се почувствува поласкан, че е успял да внуши такава беззаветна любов и от признателност, състрадание, а може би и малко от тщеславие в сърцето му за миг припламна любов.

Нун се задушаваше от сълзи; тя захвърли цветята, с които се бе закичила, дългите й коси се разпиляха по закръглените й красиви рамене. Ако госпожа Делмар не го беше очаровала със своето страдание и покорство пред съдбата, в този миг Нун би я затъмнила с красотата си; тя беше великолепна в своята скръб и любов. Победен, Реймон я притисна в обятията си, накара я да седне до него на дивана, дръпна масичката, наля й няколко глътки портокалов сок в позлатена чаша. Успокоена повече от вниманието му, отколкото от прохладното питие, Нун изтри сълзите си и се хвърли в краката на Реймон.

— Обичай ме както преди — молеше го тя, като целуваше страстно коленете му, — кажи ми, че ме обичаш още и аз ще оздравея, ще бъда спасена. Целуни ме както някога и тогава няма да съжалявам, че се погубих, за да ти подаря няколко часа наслада!

Тя го прегръщаше със свежите си мургави ръце, дългите й коси го обвиваха, от големите й черни очи се излъчваше палеща нега, жарката й кръв пламтеше, тя трептеше от онази сякаш източна сласт, която властно покорява всяка воля и пред която разумът мълчи. Реймон забрави всичко — и своите решения, и новата си любов, и мястото, където се намираше. Той отвърна на безумните ласки на Нун. Натопи устните си в същата чаша и опиващите вина пред тях на масата напълно замъглиха разсъдъка им.

Постепенно смътният далечен спомен за Индиана се примеси с опиянението на Реймон. Двете големи огледала, отразяващи образа на Нун, го размножиха до безкрайност и сякаш се населиха с хиляди призраци. Той дебнеше да открие в това двойно отражение един тъничък силует и изведнъж му се стори, че съзира в една от далечните неясни сенки на Нун изящната и стройна фигура на госпожа Делмар.

Нун, зашеметена от възбудителните напитки, на каквито не беше свикнала, не си даваше сметка за странните думи на своя любим. Ако не беше така пияна като него, щеше да разбере, че дори в най-безумното опиянение Реймон мисли за друга. Щеше да види, че той целува воала и панделките, които беше носила Индиана, че вдъхва парфюмите, които му напомняха за нея, че притиска пламенно плата, който беше покривал нейната гръд; но Нун приемаше всички тези страстни изблици за себе си, докато Реймон виждаше в нея само роклята на Индиана. Когато целуваше черните й коси, той си представяше, че целува черните коси на Индиана. Индиана виждаше в изпаренията на пунша, който ръката на Нун беше запалила; нея зовеше, тя му се усмихваше зад белите муселинови завеси; за нея мечтаеше върху това скромно, неопетнено легло, когато, покорен от любовта и виното, привлече там своята креолка с разпилени коси.