Индиана

Реймон разглеждаше портрета, изненадан и неспокоен. Вече споменахме, че сър Ралф въпреки безизразното си лице беше много красив, бял и румен, строен, с гъста коса, винаги изискано облечен и способен, ако не да завърти някоя романтична глава, то поне да задоволи изискванията на някоя положителна личност. Флегматичният барон беше в ловджийски костюм, почти същия, в какъвто го видяхме в първата глава на настоящата история, заобиколен от своите кучета начело с красивата Офелия, нарисувана на преден план заради сребристосивата й козина, характерна за шотландската порода. Сър Ралф държеше в едната си ръка ловджийски рог, а в другата — юздата на великолепен сив петнист английски кон, изпълващ почти целия фон на портрета. Беше прекрасно изпълнена картина, истински семеен портрет, изписан грижливо с всички най-дребни подробности; портрет, пред който кръчмарката плаче, кучетата лаят и шивачът изпада във възторг. Най-неизразителното в него беше оригиналът.

Въпреки това той предизвика силен гняв у Реймон.

„Как! — каза си той. — Този млад и широкоплещест англичанин се ползува с привилегията да стои в най-свещеното място на госпожа Делмар! Неговият безцветен образ е винаги тук и той наблюдава хладно най-съкровените мигове от нейния живот! Бди над нея, пази я, следи всичките й движения, притежава я непрекъснато! Нощем я вижда, като спи, и прониква в тайната на нейните сънища; сутрин, когато става, бяла и тръпнеща от леглото си, гледа как нежното й голо краче стъпва върху килима; а когато се облича грижливо, когато дръпва пердетата на прозореца си, за да попречи дори на светлината да се докосне нескромно до нея, когато тя мисли, че е сама, скрита от света, това безсрамно лице стои тук и се насища на нейните чарове! Този мъж в ловджийски ботуши присъствува на нейния тоалет!“

— Портретът винаги ли е покрит така? — попита той камериерката.

— Винаги, когато госпожата отсъствува — отговори тя. — Не си правете труд да го покривате. Госпожата се връща след няколко дни.

— В такъв случай, Нун, ще направите много добре, ако й кажете, че това лице има много безочливо изражение… На мястото на господин Делмар не бих се съгласил да го оставя тук, преди да му избода двете очи… Но това е то глупаво разбраната ревност на мъжете! Все си въобразяват разни неща, а не виждат това, което им е под носа.

— Какво не ви харесва в лицето на добрия господин Браун? — запита Нун, докато оправяше леглото на господарката си. — Той е чудесен господар! Не го обичах много по-рано, защото все чувах да го наричат егоист. Но откакто се погрижи така за вас…

— Вярно е — прекъсна я Реймон, — той ми помогна. Сега го познах… Но го направи, защото госпожа Делмар го помоли…

— Моята господарка е толкова добра! — каза горката Нун. — Кой не би станал добър край нея!

Когато Нун говореше за госпожа Делмар, Реймон я слушаше с внимание, което тя изобщо не би могла да отгатне.

Денят премина спокойно, без Нун да се осмели да заговори за главното, за което го беше извикала. Най-сетне вечерта тя направи последно усилие да предизвика обясненията му.

Реймон имаше едно единствено желание — да се освободи от един опасен свидетел и от една жена, която не обичаше вече. Но искаше да осигури съдбата й, затова разтреперан й предложи да я възнагради щедро.

Това беше горчива обида за нещастната девойка; тя започна да скубе косите си и сигурно би разбила главата си о стената, ако Реймон не бе я задържал. Тогава, използувайки цялото си красноречие и съобразителност, с които природата го беше надарила, той я накара да повярва, че не заради нея, а заради детето, на което щеше да стане майка, иска да й помогне.

— Това е мой дълг — каза той. — Ще ви дам парите като негово наследство и вие ще бъдете виновна пред него, ако от лъжлива деликатност откажете да ги приемете.

Нун се успокои и изтри очите си.

— Е, добре — каза тя, — ще ги приема, ако ми обещаете да ме обичате; защото, изпълнявайки дълга си към детето, вие не изпълнявате дълга си към майка му. Вашите пари ще му дадат възможност да живее; но вашето безразличие ще ме убие. Не можете ли да ме вземете при вас като прислужница? Нали виждате, искам ви толкова малко, не се стремя към нещо, което друга може би на мое място би съумяла да добие с хитрост. Но позволете ми да бъда ваша прислужница. Заведете ме при майка си. Тя ще бъде доволна от мене, кълна ви се, и дори вие да престанете да ме обичате, поне ще мога да ви виждам.

— Искате нещо невъзможно от мене, скъпа Нун. Вие сте в такова положение, че не можете дори да помислите да постъпите на работа някъде; а да излъжа майка си, да злоупотребя с нейното доверие, би било подлост, на която аз никога няма да се съглася. Идете в Лион или в Бордо; наемам се да се погрижа да не ви липсва нищо до момента, когато отново ще можете да се покажете пред света. Тогава ще ви настаня у някои мои познати, в Париж, ако искате… ако държите да бъдете по-близо до мене, но не е възможно да останем под един покрив…