Индиана

Останал сам с Нун в мрака на парка, Реймон очакваше тя да го укори; Нун не му каза нито дума. Заведе го до малката вратичка на парка и когато той се опита да улови ръката й, тя беше вече изчезнала. Реймон я извика тихо, защото искаше да узнае присъдата си; но Нун не му отговори; а изведнъж появилият се градинар му каза:

— Хайде, господине, вървете си, госпожата се върна, могат да ви открият.

Реймон се отдалечи, отчаян до смърт; в своята болка, че е обидил госпожа Делмар, той почти беше забравил Нун и мислеше само как да измоли прошката на Индиана; защото той беше от тези хора, които обичат препятствията и винаги се стремят страстно към почти непостижими неща.

Вечерта, когато госпожа Делмар се оттегли в стаята си след мълчаливата вечеря със сър Ралф, Нун не дойде както обикновено да я съблече; тя напразно звъни и като помисли, че камериерката нарочно не идва, затвори вратата и си легна, но прекара ужасна нощ и щом настъпи денят, слезе в парка. Гореше от треска; имаше нужда от прохлада, която да угаси огъня, разкъсващ гърдите й. Едва предната вечер в същия час беше тъй щастлива, опиянена от своята нова любов; какви страшни разочарования само за едно денонощие. Преди всичко новината за завръщането на мъжа й няколко дни по-рано, отколкото го очакваше; тя се беше надявала да прекара тези дни в Париж, представяше си живота, изпълнен с щастие, което никога няма да свърши, като любовен сън, след който нямаше да има пробуждане; но още на другата сутрин трябваше да се откаже от всичко това, да се подчини отново на семейното иго и да се върне при господаря си, за да не се срещне той с Реймон у госпожа дьо Карважал. Защото Индиана се страхуваше, че ще й бъде невъзможно да излъже мъжа си, ако той я види в присъствието на Реймон. А след това Реймон, когото тя боготвореше, й беше нанесъл такова подло оскърбление! И най-сетне нейната приятелка, тази млада креолка, която тя така обичаше, се беше оказала недостойна за доверието и уважението й.

Госпожа Делмар беше плакала цялата нощ. Тя се отпусна на тревата, все още побеляла от утринната слана, край малката рекичка, течаща през парка. Беше краят на март, природата започваше да се пробужда, утрото, макар и прохладно, беше прелестно. Мъглата все още се носеше като воал над водата и птичките се опитваха да изпеят своите първи пролетни песни, изпълнени с любов.

Индиана се поуспокои, благоговейно чувство обхвана душата й.

„Господ е пожелал така — каза тя, — провидението ми изпрати строго изпитание, но за мене това е щастие. Този човек сигурно щеше да ме увлече по пътя на порока, щеше да ме погуби; а сега аз зная неговите низки подбуди и ще бъда защитена срещу тази бушуваща пагубна страст, разкъсваща гърдите му… Ще обичам мъжа си… Ще се опитам… или поне ще му се покорявам, ще го направя щастлив, като не му противореча никога. Ще избягвам всичко, което би могло да предизвика ревността му; защото сега знам каква е цената на лъжливото красноречие, което мъжете умеят да показват пред нас. А може би ще ми провърви, може би бог ще се смили над мъките ми и скоро ще ми изпрати смъртта…“

Зад върбите на другия бряг започваше да се чува шумът на мелницата, която привеждаше в движение машините на фабрика Делмар. Реката, нахлуваща върху шлюзите, понеже ги бяха отворили, се раздвижи; и докато госпожа Делмар следеше с тъжен поглед забързаните води, тя видя между тръстиките някакви дрехи, които течението се мъчеше да избута. Тя стана, наведе се над водата и различи съвсем ясно дрехите на една жена, която твърде добре познаваше. Остана като закована от страх на мястото си, но водата продължаваше да тече, извличайки бавно един труп от тръстиките, където по-рано го беше задържала, и го понесе към госпожа Делмар…

Тя извика отчаяно, работниците от фабриката притичаха до реката — госпожа Делмар лежеше в несвяст на брега, а пред нея, в реката, плуваше трупът на Нун.

Втора част

IX

Изминаха два месеца. Нищо не се беше изменило в Лани, в този дом, в който ви въведох една зимна вечер; само пролетта цъфтеше край червените стени, оградени със сини камъни, и край плочите, пожълтели от столетен мъх. Семейството се наслаждаваше на спокойствието и вечерните ухания, залязващото слънце позлатяваше стъклата и шумът от фабриката се смесваше с шума от чифлика. Господин Делмар, седнал на стъпалата пред входа с пушка в ръка, се упражняваше, като убиваше летящите лястовички. Индиана, седнала със своята везба до прозореца, се навеждаше от време на време, за да погледне тъжно в двора жестокото развлечение на полковника. Офелия скачаше, лаеше и негодуваше срещу необичайния за нея лов; сър Ралф, седнал на каменното перило на стълбата, пушеше пура и както обикновено безстрастно гледаше радостите и тъгите на другите.

— Индиана — извика полковникът, като остави пушката си, — оставете най-сетне ръкоделието си. Работите така, като че ли ви плащат на час.

— Още е съвсем светло — отговори госпожа Делмар.

— Няма значение, покажете се на прозореца, искам да ви кажа нещо.