Индиана

За читателя и за мене е съвсем ясно, че нещастната девойка се беше хвърлила в реката от отчаяние в един от онези мигове на силна нервна възбуда, когато човек лесно взема крайни решения. Но тя не се беше върнала в къщи, след като изпрати Реймон, никой не беше я видял и никой не би могъл да узнае намеренията й.

Само двама души бяха убедени, че се е самоубила: господин дьо Рамиер и градинарят на Лани. Първият успя да скрие скръбта си, като се престори на болен; другият замълча от страх и от угризения на съвестта. Този човек, който от користни цели беше покровителствувал цяла зима срещите на двамата влюбени, единствен би могъл да отгатне тайната мъка на младата креолка. Страхувайки се с право от упрека на господарите си и от порицанието на другите прислужници, той замълча от егоизъм и когато господин Делмар, който знаеше за тази любовна интрижка, обзет от някои подозрения, го разпита дали е продължила в негово отсъствие, той отговори отрицателно. Неколцина местни жители (трябва да отбележим, че това място беше много пусто) бяха виждали Нун да отива към Серси късно вечер; но никой не я беше виждал с господин дьо Рамиер след края на януари, а тя беше умряла на 28 март. Следователно можеха да приемат, че смъртта й се дължи на случайност; прекосявайки парка късно вечерта, тя сигурно се е заблудила в гъстата мъгла, която от няколко дни беше паднала над местността, и е паднала от малкия мост над тясната река със стръмни брегове, придошли от дъждовете.

Макар сър Ралф, много по-наблюдателен, отколкото другите можеха да си представят, да беше открил по неизвестно какви тайни пътища, че има сериозни причини да подозира господин дьо Рамиер, той не ги сподели с никого, като сметна за ненужно и жестоко да упреква човек, когото и без това сигурно измъчват по-тежки угризения на съвестта. Той дори успя да убеди полковника, който също имаше известни подозрения по този въпрос, че е по-добре да скрият от болезнено чувствителната госпожа Делмар възможните причини за самоубийство на нейната приятелка от детинство. Към смъртта на нещастната Нун се отнесоха така, както и към нейната любов. По мълчаливо споразумение никой не заговори за това пред Индиана, а скоро въобще престанаха да споменават за нея.

Всички тези предпазни мерки обаче бяха безполезни, защото госпожа Делмар също си имаше причини да подозира част от истината. Горчивите упреци, които беше отправила към нещастната девойка в тази съдбоносна вечер, й се струваха достатъчна причина за нейното внезапно решение. В ужасната минута, когато тя първа беше видяла плуващия във водата труп, на нейния и без това вече нарушен покой, на смутеното й сърце бе нанесен последният удар; болестта й, която се бе развивала бавно, сега се развихри и тази тъй млада и може би тъй силна жена, нежелаеща да оздравее и прикриваща болките си от непрозорливия си и твърде деликатен мъж, се оставяше да гасне под тежестта на мъката и отчаянието.

— Какво нещастие, какво нещастие! — възкликна тя, като влезе в стаята си, след като научи за предстоящото посещение на Реймон. — Да бъде проклет този човек, който дойде в нашия дом само за да донесе в него отчаянието и смъртта. Боже мой, защо позволявате той да застане между вас и мене, да се разпорежда с моята съдба, нали той ще ме завладее само като протегне ръка и каже: „Тя е моя, аз ще я накарам да загуби разсъдък, ще разбия живота й и ако се помъчи да ми се съпротивява, ще посея смърт около нея, ще я принудя да се измъчва от угризения, съжаления и страх!“ Боже мой, не е справедливо да бъде преследвана така една нещастна жена!

И тя заплака горчиво; защото мисълта за Реймон я караше да си спомня с още по-голяма болка за Нун.

— Горкичката ми Нун! Бедната ми приятелка от детинство! Моята съотечественица, моята единствена другарка! — ридаеше горестно тя. — Този човек е твоят убиец! Нещастно дете! Той те погуби, както погуби и мене! Тебе, която толкова много ме обичаше, която единствена отгатваше моите мъки и умееше да ги уталожиш с прелестната си жизнерадост! Какво нещастие да те загубя! Затова ли те доведох от толкова далеч тук? С какви хитрости този човек можа да спечели твоето доверие и да те накара да извършиш такава подлост? Ах, той сигурно те е излъгал ловко и ти разбра грешката си едва когато видя колко съм възмутена! Аз бях много строга, Нун, строга до жестокост; накарах те да стигнеш до отчаяние, подтикнах те към смърт! Бедна моя! Защо не почака вятърът да отнесе като перушинка гнева ми срещу тебе! Защо не дойде да поплачеш в обятията ми и да ми кажеш: „Излъгаха ме, действувах така, без да разбирам какво правя, но вие знаете колко ви уважавам, колко ви обичам!“ Тогава аз щях да те притисна в прегръдките си, ние щяхме да си поплачем заедно и ти нямаше да си мъртва! Умряла тъй млада, тъй красива, тъй жизнерадостна, умряла на деветнадесет години от такава ужасна смърт!