Индиана

— Госпожо — каза той, като коленичи пред Индиана, — моето присъствие тук сигурно ви се струва обидно; аз съм в краката ви, за да измоля прошката ви. Съгласете се да ме изслушате насаме и аз ще ви обясня…

— Млъкнете, господине, и излезте оттук — извика с достойнство госпожа Делмар, овладявайки се. — Излезте оттук открито. Нун, отворете тази врата и пуснете господина да мине. Нека всичките ми прислужници го видят и срамът от неговото поведение да падне върху него самия.

Нун, смятайки, че тайната й е открита, се хвърли на колене до Реймон. Госпожа Делмар мълчеше и я гледаше изумена.

Реймон се опита да улови ръката на госпожа Делмар, но тя я дръпна с негодувание. Зачервена от гняв, стана и му посочи вратата.

— Излезте, казвам ви! Излезте, защото вашето поведение е отвратително. Такива са, значи, средствата, с които си служите! Скрили сте се в стаята ми като крадец! Изглежда, че сте свикнали да се промъквате така в чуждите семейства! Това ли е чистото чувство, в което ми се кълняхте вчера вечерта? Така ли смятате да ме закриляте, да ме уважавате, да ме защищавате! Ето го вашето обожание! Срещате жена, която ви оказва помощ, която, за да ви възвърне към живота, предизвиква гнева на мъжа си; проявявате пред нея престорена признателност, изигравате ролята на влюбен с любов, достойна за нея, и като награда за грижите й, като награда за нейната доверчивост, искате да я изненадате в съня й и да постигнете целта си с не знам каква подлост! Подкупвате камериерката й, пъхвате се почти в леглото й като неин любим; не се срамувате да посветите прислугата в близост, която не съществува… Вървете си, господине, вие сам се погрижихте да се разочаровам от вас толкова бързо!… Излезте, казвам ви, не стойте нито миг повече тук!… А вие, жалка девойко, която уважавате толкова малко честта на господарката си, вие също заслужавате да ви изпъдя! Излезте от тази стая, заповядвам ви!…

Нун, полумъртва от изненада и отчаяние, беше впила в Реймон очи, за да узнае какво означава тази непонятна тайна. После като обезумяла, трепереща, тя се дотътри до Индиана, улови ръката й силно и извика, стиснала зъби от яд:

— Какво казахте? Той ви обича?

— И вие несъмнено сте го знаели! — отговори госпожа Делмар, като я отблъсна силно и презрително. — Знаели сте твърде добре по какви причини един мъж може да се скрие зад завесите на леглото на една жена. Ах, Нун — добави тя, като видя колко отчаяна е девойката, — това е невероятна подлост, на каквато никога не бих те сметнала способна! Ти си искала да продадеш честта на тази, която толкова много ти е вярвала!…

И госпожа Делмар се разплака колкото от гняв, толкова и от мъка; Реймон никога не беше я виждал тъй красива, но едва се осмеляваше да я погледне, защото гордостта й на оскърбена жена го принуждаваше да свежда очи. Той стоеше там убит, вледенен от присъствието на Нун. Ако би могъл да остане насаме с госпожа Делмар, сигурно би намерил начин да я умилостиви. Но изражението на Нун беше страшно; ярост и омраза бяха разкривили чертите й.

На вратата се почука отново и тримата потрепериха. Нун се спусна пак, за да запази вратата; но госпожа Делмар я отблъсна решително и с повелителен жест накара Реймон да се оттегли в дъното на стаята. Тогава с хладнокръвието, на което беше способна в моменти на опасност, тя го покри с един шал, полуотвори сама вратата и запита прислужника, който беше почукал, какво желае.

— Господин Родолф Браун току-що дойде — отговори той, — пита дали госпожата ще го приеме.

— Кажете на господин Родолф, че съм очарована от посещението му и веднага ще сляза при него. Запалете камината в салона и наредете да приготвят вечеря. Един момент! Донесете ми ключа от малкия парк.

Прислужникът се отдалечи. Госпожа Делмар остана така, държейки все още вратата полуотворена; тя не желаеше да слуша Нун и заповяда властно на Реймон да мълчи.

Три минути след това прислужникът се върна. Госпожа Делмар взе ключа, нареди да побързат с вечерята и щом се отдалечи, се обърна към Реймон:

— Посещението на братовчед ми сър Браун ви избавя от скандала, на който щяхте да се изложите; той е човек на честта и щеше горещо да се заеме с моята защита; но тъй като в никакъв случай не бих желала да изложа на опасност живота му заради вас, позволявам ви да се оттеглите безшумно. Нун, която ви е довела тук, ще съумее да ви изведе. Вървете си!

— Ние пак ще се видим, госпожо — отговори Реймон, мъчейки се да се покаже спокоен. — И колкото и да съм виновен, може би ще съжалите за строгостта, с която сте се държали сега.

— Надявам се, господине, че няма да се видим никога вече — отговори тя.

И все така права, държейки вратата, без да благоволи да отговори на поздрава му, го проследи, докато той излизаше с жалката си трепереща съучастница.