Индиана

Когато Реймон се събуди, денят беше настъпил, светлина проникваше през процепите на капаците; той полежа така неподвижен, без да съзнава нищо, загледан като насън в мястото, където се намираше, в леглото, на което беше спал. Всичко в стаята на госпожа Делмар беше подредено. Нун, заспала като господарка на това място, сутринта се беше събудила като камериерка. Тя беше отнесла цветята и останките от вечерята; мебелите бяха поставени на местата им, нищо не издаваше нощната любовна оргия и стаята на Индиана отново беше добила своя невинен и приличен вид.

Смазан от срам, Реймон стана и поиска да излезе, но видя, че е заключено; прозорецът беше висок тридесет стъпки и той беше принуден да остане в тази стая, изпълнен с угризения, както прикования към колелото Иксион2.

Тогава той падна на колене, с лице към измачканата и осквернена постеля, която го караше да се черви.

— О, Индиана — възкликна той, кършейки ръце, — как те оскърбих! Ще можеш ли някога да ми простиш това светотатство? Дори и ти да го сториш, аз никога няма да си простя. Не ми вярвай сега, нежна и доверчива Индиана, защото не знаеш на какъв подъл грубиян искаш да подариш съкровищата на своята невинност! Отблъсни ме, стъпчи ме с крака, мене, който не съумях да почета светилището на твоята чистота; мене, който се напих с твоите вина като лакей до прислужницата ти; мене, който измърсих роклята ти с прокълнатото си дихание и неопорочения плат, покриващ гърдите на друга, с безсрамните си целувки, мене, който не се побоях да отровя покоя на твоите самотни нощи и да омърся със съблазън и блудство леглото ти, което почита дори твоят съпруг! Как ще можеш да намериш ти отсега нататък спокойствие зад тези завеси, чиято тайна аз не се побоях да оскверня. Какви нечисти сънища, какви грешни, покварени мисли ще навестяват ума ти, за да го терзаят? Какви призраци на порока и безсрамието ще идват да витаят над девическото ти ложе? И кое целомъдрено божество ще пожелае сега да закриля твоя сън, чист като съня на дете? Не прогоних ли аз ангела, който пазеше твоята възглавница? Не отворих ли на демона на сладострастието дверите на твоя алков? Не му ли продадох душата ти? И безумната страст, изгаряща тялото на тази сластна креолка, няма ли да се впие като одеждата на Деянира3, за да разкъсва твоето тяло! О, аз съм нещастник, престъпник и нещастник! Защо не мога да измия с кръвта си срама, с който опетних твоето ложе!

И Реймон обля със сълзи леглото на Индиана. Точно в този миг влезе Нун с престилка; като видя Реймон коленичил, тя си помисли, че се моли. Не знаеше, че светските хора не се молят. Почака, права, мълчалива, той да я забележи.

Като я видя, Реймон се смути и се ядоса, но нямаше смелост да й се скара, нито пък сили да й каже една приятелска дума.

— Защо сте ме затворили тук? — запита той. — Не помислихте ли, че вече е съвсем светло и аз няма как да изляза, без да ви изложа.

— Няма защо да излизате — каза ласкаво Нун. — Къщата е пуста, никой няма да ви види; градинарят никога не идва в тази част на замъка, чиито ключове пазя аз. Ще останете с мене и този ден, вие сте мой пленник.

Реймон се отчая от това предложение; той чувствуваше сега към любовницата си само отвращение, но трябваше да се подчини, а може би въпреки мъката, която изпитваше в тази стая, някакъв непреодолим чар все още го задържаше тук.

Когато Нун го остави и отиде да донесе закуска, той започна да разглежда на светло всичките тези мълчаливи свидетели на самотата на Индиана. Разгърна книгите й, прелисти албумите й, но бързо ги затвори; защото отново се уплаши да не оскърби със съприкосновението си тайните на тази жена. После закрачи из стаята и видя върху едно дървено пиано срещу леглото на госпожа Делмар голяма картина в разкошна рамка, покрита с двоен воал.

Може би това беше портретът на Индиана? Горящ от желание да го види, Реймон забрави всичките си добри намерения, покатери се на един стол, откопча иглите и разкри с изненада портрета на хубав млад човек в цял ръст.

VIII

— Струва ми се, че съм виждал това лице — каза той на Нун, като се опита да си придаде безразличен вид.

— Ах, господине — каза девойката, като остави на масата закуската, която носеше, — не е красиво от ваша страна да се опитвате да проникнете в тайните на моята господарка.

При тези думи Реймон пребледня.

— Тайни ли! — възкликна той. — Ако има някаква тайна и ти я знаеш, Нун, ти си двойно по-виновна, че ме въведе в тази стая.

— О, не, няма никаква тайна — усмихна се Нун, — защото самият господин Делмар помогна да закачат портрета на сър Ралф в стаята. Нима госпожата би могла да има тайни от такъв ревнив съпруг?

— Сър Ралф ли казваш? Кой е този сър Ралф?

— Сър Родолф Браун, братовчедът на госпожата, нейният приятел от детинство. Бих могла да кажа и моят също; той е толкова добър!