Индиана

— Невъзможно! — възкликна Нун, скръствайки скръбно ръце. — Виждам, че ме презирате, че се червите от мен… Е, добре, не, няма да замина, няма да си отида сама и унижена, да умра изоставена в някой далечен град, където ще ме забравите. Какво ме интересува доброто ми име! Аз исках да си запазя вашата любов!…

— Нун, ако се страхувате, че ви лъжа, елате с мене! Ще отидем заедно с колата там, където искате, само не в Париж и при майка ми; ще дойда с вас, ще ви осигуря грижите, които ви дължа…

— Да, за да ме изоставите като ненужен товар върху чужда земя още на другия ден, след като ме настаните! — усмихна се горчиво тя. — Не, господине, не, оставам тук: не искам да загубя всичко наведнъж. Бих пожертвувала, за да бъда с вас, тази, която обичах най-много на света, преди да ви познавам; но не се боя толкова от позора, та да пожертвувам едновременно и любовта, и приятелството. Ще се хвърля в краката на госпожа Делмар, ще й кажа всичко и тя ще ми прости, знам това, защото е добра и ме обича. Ние сме родени почти в един и същи ден, тя е моя млечна сестра. Никога не сме се разделяли, тя няма да пожелае да я напусна; ще плаче с мен, ще се погрижи за мене, ще обича детето ми, моето клето дете! И кой знае? Може би тя, която няма щастието да бъде майка, ще го отгледа като свое!… Ах, безумна аз, как си помислих да я напусна! Тя е единственият човек на света, който ще се съжали над мене!

Това решение хвърли Реймон в ужасно смущение; точно в този миг в двора изтрополи кола. Нун изтича изплашена до прозореца.

— Госпожа Делмар — извика тя, — бягайте!

Ключът от тайната стълба изчезна безследно в бъркотията. Нун улови Реймон за ръка и бързо го вмъкна в коридора, но не бяха стигнали на половината път, когато чуха стъпки; гласът на госпожа Делмар прозвуча на десетина крачки и светлината на една свещ, носена от някакъв прислужник, затрептя по изплашените им лица. Нун успя да се върне веднага, без да изпуска Реймон, и се вмъкна с него в спалнята.

Тоалетната стая със стъклена врата можеше да му послужи за убежище за кратко време; от нея обаче нямаше изход, а госпожа Делмар би могла да влезе там, щом пристигне. За да спечели време, Реймон беше принуден да се скрие зад завесите на алкова. Малко вероятно беше госпожа Делмар де си легне веднага, а дотогава Нун все щеше да измисли нещо, за до го измъкне.

Индиана влезе бързо, хвърли шапката си на леглото и целуна Нун нежно като сестра. Стаята беше слабо осветена, затова тя не забеляза вълнението й.

— Нима си ме чакала? — запита тя, като се приближи до огъня. — Откъде знаеше, че идвам?

И без да дочака отговора й, добави:

— Господин Делмар ще си дойде утре. Щом получих писмото му, потеглих. Имам причина да го посрещна тук, а не в Париж. После ще ти обясня. Но кажи нещо! Ти като че ли не се радваш, както обикновено, че ме виждаш.

— Много ми е мъчно — каза Нун, като коленичи пред господарката си, за да я събуе. — Аз също имам да ви говоря, но ще го сторя по-късно, а сега елате във всекидневната.

— Какво говориш! Откъде ти дойде на ума! Там е ужасно студено!

— Не, там гори хубав огън.

— Ти бълнуваш ли? Ей сега минах през всекидневната.

— Но нали трябва да вечеряте?

— Не искам да вечерям. Пък и там сигурно нищо не е приготвено. Иди да ми донесеш кожата, забравих я в колата.

— След малко.

— Защо не веднага. Върви, върви!

Докато говореше, тя изтика Нун нервно, а Нун, като видя, че трябва да прояви смелост и хладнокръвие, реши да излезе за малко. Но щом тя напусна стаята, госпожа Делмар дръпна резето, свали шубата си и я хвърли до шапката си. Тя се доближи толкова до Реймон, че той неволно се отдръпна; леглото обаче беше на колелца, то се отмести и леко скръцна. Госпожа Делмар се изненада, но не се стресна, защото помисли, че тя е блъснала леглото; все пак разтвори завесите, надникна и при бледата светлина на горящата камина видя на стената сянката на мъжка глава.

Тя извика уплашено и се спусна към звънеца, за да извика за помощ. Реймон би предпочел още веднъж да мине за крадец, отколкото да го заварят в това положение. Ако не вземеше веднага решение, госпожа Делмар щеше да извика прислугата и сама тя да се изложи. Уверен в любовта, която беше й вдъхнал, той се спусна към нея и успя да й попречи да вика и да звъни, като й каза полугласно от страх да не го чуе Нун, която несъмнено не беше далеч.

— Аз съм, Индиана, виж ме и ми прости! Индиана, простете на един нещастник, чийто разсъдък вие отнехте и който не можа да се реши да ви върне на мъжа ви, преди да ви види още веднъж.

И точно когато той притисна Индиана в обятията си, колкото да я трогне, толкова и да я възпре да звъни, Нун тревожно почука на вратата. Госпожа Делмар се освободи, изтича да отвори и после се отпусна на един фотьойл.

Бледа и полумъртва, Нун се спусна към вратата, за да спре слугите, които сновяха в коридора, и да им попречи да присъствуват на тази странна сцена; по-бледа от господарката си, разтреперана, облегната на вратата, тя очакваше своята присъда.

Реймон почувствува, че с малко повече ловкост още може да излъже и двете жени.