Индиана

— Нека дойде — извика той, иска дойде да ми отнеме този миг на щастие! Не се боя! Остани така, Индиана, остани до сърцето ми. Тук е твоето убежище, твоят подслон. Обичай ме и аз ще бъда неуязвим. Ти сама знаеш, че този човек няма власт да ме убие; веднъж вече се изложих беззащитен на ударите му. Но ти, скъпи мой ангел, ти витаеше над мен, твоите криле ме закриляха. Не се страхувай от нищо; ще съумеем да устоим на гнева му; сега дори не ме е страх за тебе, защото аз съм тук. Ще те браня срещу този господар, срещу властта му. Ще те изтръгна, ако трябва, от жестокия му закон. Искаш ли да го убия? Кажи, че ме обичаш и аз ще стана негов убиец, ако ти го осъдиш на смърт…

— Мълчете, карате ме да треперя! Ако трябва да убиете някого, убийте мене; аз вече живях един ден и не искам нищо повече…

— Умри тогава, но умри от щастие! — възкликна Реймон, като притисна устни до устните на Индиана.

Но това беше твърде силна буря за такова крехко растение; Индиана пребледня и притискайки сърцето си с ръка, загуби свяст.

Реймон си помисли отначало, че ласките му ще раздвижат кръвта в застиналите й вени; но той напразно покриваше ръцете й с целувки, напразно я зовеше с нежни имена. Това не беше престорен припадък, както често припадат другите жени. Госпожа Делмар, сериозно болна от дълго време, страдаше от нервни припадъци, които траеха по цели часове. Реймон, отчаян, трябваше да повика някого на помощ. Той позвъни; една камериерка дотича; но изведнъж тя изпусна шишенцето с амоняка, което носеше в ръка, и възкликна, като позна Реймон. Той се овладя начаса и пошепна на ухото й:

— Тихо, Нун! Знаех, че си тук, и дойдох при тебе, мислех, че господарката ти не е в къщи, а на бал. Като влязох, я изплаших и тя припадна; внимавай, аз си отивам.

Реймон бързо се измъкна, оставяйки двете жени, всяка съхранила в себе си тайната, която би могла да разбие сърцето на другата.

VII

На другия ден, когато се събуди, Реймон получи второ писмо от Нун. Този път той не го захвърли с презрение; напротив, разпечата го припряно; Нун може би му пишеше за госпожа Делмар. И тя наистина му пишеше, но в какво затруднение хвърляше Реймон това усложнение на интригата! Девойката не можела повече да крие тайната си. Страданието и страхът и без това й се отразили зле, лицето й посърнало; госпожа Делмар забелязала болезненото й състояние, без да отгатва причината. Нун се страхувала от строгостта на полковника, но много повече се бояла от добротата на господарката си. Тя знаела добре, че ще получи прошката й; но умирала от срам и мъка, че ще трябва да направи това признание. Какво щяло да стане с нея, ако Реймон не се погрижи да й спести предстоящите унижения! Той трябвало да се погрижи за нея или тя щяла да се хвърли в краката на госпожа Делмар и да й разкаже всичко.

Тази заплаха стресна господин дьо Рамиер. Първата му грижа беше да отдалечи Нун от господарката й.

„Не приказвайте нищо, без да сте се съветвали с мене — отговори й той. — Опитайте се да отидете в Лани тази вечер; аз ще бъда там.“

После замисли как да се държи. Нун беше достатъчно разумна, за да не разчита на невъзможно разрешение на въпроса. Тя никога не се беше осмелявала да произнесе думата „женитба“ и тъй като беше скромна и великодушна, Реймон не се чувствуваше виновен. Той си казваше, че никога не я е лъгал и Нун отдавна би трябвало да разбере какво я чака. За него не представляваше затруднение да предложи половината от състоянието си на бедната девойка. Беше готов да я осигури материално, да се погрижи за нея с необходимата деликатност. Най-мъчително щеше да бъде да й признае, че не я обича вече; защото той не умееше да лъже. Макар в този момент да изглеждаше двуличен и вероломен, в сърцето си той винаги беше искрен. Беше обичал Нун с чувствена любов; сега обичаше госпожа Делмар с цялата си душа. Така че не беше лъгал нито едната, нито другата. Страхуваше се да не му се наложи да лъже; той беше неспособен както да излъже горката Нун, така и да й нанесе смъртен удар. Трябваше да избира между подлост и жестокост. Реймон беше много нещастен. Когато стигна до вратата на парка Лани, още не бе решил как да постъпи.

От своя страна Нун, която може би не бе очаквала да получи веднага отговор, пак започна да се надява.

„Той все още ме обича малко — казваше си тя — и не иска да ме напусне. Позабравил ме е, това е съвсем естествено: в Париж, сред толкова развлечения, обожаван сигурно от всички жени, не се е сещал за бедната креолка. Уви, коя съм аз, та да пожертвува той заради мене толкова истински дами, много по-красиви и по-богати от мене. А кой знае — мислеше си тя наивно, — дали и френската кралица не е влюбена в него.“