Индиана

Отначало той не се надяваше да види пак госпожа Делмар след трагичната развръзка на двойнствената му любовна интрига. Но колкото повече измерваше тежката загуба, колкото повече мислеше за изплъзналото му се съкровище, надеждата да го постигне отново пак се зараждаше, а заедно с надеждата — волята и увереността. Той пресметна пречките, които щеше да срещне, и разбра, че най-трудно ще преодолее съпротивата на самата Индиана; и реши да започне атаката с мъжа й — не ново изобретение, но за това пък съвсем сигурно; ревнивите мъже са особено склонни да оказват подобни услуги.

Две седмици след като му хрумна тази мисъл, Реймон беше вече на път за Лани, където го чакаха за закуска. Надявам се, че няма да искате от мене да ви разказвам с какви хитри услуги бе успял да стане приятел на господин Делмар; мисля, че по-добре ще бъде да ви опиша характера на действуващите лица на тази история и по-специално да ви обрисувам портрета на полковника.

Знаете ли кого наричат в провинцията порядъчен човек? Този, който не посяга незаконно на земята на своя съсед, не иска от длъжниците си нито су повече от това, което му дължат, сваля шапка на всеки, който го поздравява, не изнасилва девойките по пътищата, не пали чуждите хамбари, не пребърква джобовете на минаващите край неговия парк. При положение, че уважава и почита живота и кесията на съгражданите си, от него не се иска нищо друго, Той може да бие жена си, да тормози прислугата си, да разорява децата си, това никого не интересува. Обществото го осъжда само за некрасиви прояви вън от къщи; личният му живот не интересува никого.

Така разсъждаваше и господин Делмар. Той се подчиняваше само на един обществен договор: „Всеки е господар у дома си.“ Към всяко душевно преживяване се отнасяше като към детинщини и излишна чувствителност. Човек не особено умен, нетактичен и без възпитание, той се ползуваше с много по-голямо уважение, отколкото заслужават далеч по-талантливи хора. Имаше широки рамене и силен юмрук; владееше превъзходно сабята и шпагата и освен това се отличаваше с мрачна докачливост. Понеже не всякога разбираше шегите, непрекъснато страдаше от манията, че му се подиграват. Неспособен да отговори на шегата, знаеше само едно средство за защита — със заплахи да застави шегаджията да млъкне. Любимите му анекдоти се въртяха винаги около побоища и дуели; ето защо в провинцията към името му винаги прибавяха епитета „храбър“, тъй като по мнението на мнозина широките плещи, буйните мустаци, силните ругатни и умелото боравене с шпагата и при най-малък повод олицетворяват военната храброст.

Пази боже някой да помисли, че военният живот превръща хората в скотове! Но вие ще ми разрешите да смятам, че е необходима голяма житейска мъдрост, за да не се превърнат в пасивна и груба власт придобитите навици. Ако сте служили във войската, знаете отлично кого войниците наричат „смелчага“ и ще се съгласите, че има мнозина такива смелчаци сред останките от старата Наполеонова армия. Тези хора, събрани заедно и направлявани от могъща ръка, извършиха чутовни подвизи, израснаха като гиганти сред дима на битките. Но върнали се в мирния живот, героите се превърнаха в дръзки и груби войници, които мислят и действуват като машини; добре поне че още не са започнали да се държат в обществото като в завоювана страна. И това не е тяхна грешка, а грешка на века, в който са живели. Наивни и простовати, те вярваха на ласкателствата, вярваха, че са славни воини и големи патриоти, щом са защищавали родината си, макар и някои от тях да го бяха сторили въпреки желанието си, а други за пари и почести. А как само защитиха родината си тези хиляди хора, които сляпо подкрепиха безумния план на един единствен човек и които, след като спасиха Франция, така ужасно я погубиха. И ако предаността на войниците към техния пълководец ви се струва велика и благородна, така да бъде; аз обаче наричам това вярност, а не патриотизъм; поздравявам победителите от Испания, но не им благодаря. Колкото до честта на Франция, на мен съвсем не ми е ясно как е възможно по такъв начин нашите съседи да бъдат заставени да се отнасят с уважение към нея и трудно ми е да повярвам, че генералите на императора са мислели за нея в тази тъжна епоха на нашата слава; зная обаче, че е забранено да се говори открито за тези неща, затова замлъквам, нека потомството ги съди.