Индиана

„Едва ли някога ще му се удаде да се хареса на жена ми“ — каза си полковникът, като гледаше след него.

После се засмя на себе си и си помисли, че Реймон е наистина „очарователен младеж“.

Госпожа дьо Рамиер беше по това време в Серси; Реймон похвали пред нея красотата и ума на госпожа Делмар и без да й предлага да я посети, ловко я наведе на тази мисъл.

— Всъщност — каза майка му — аз не се познавам само с тази моя съседка. Понеже съм отскоро в този край, редно е аз да започна с посещенията. Другата седмица ще отидем заедно в Лани. Най-сетне денят дойде.

„Сега няма да може да ме избегне“ — помисли си Реймон.

Действително госпожа Делмар не можеше да не го приеме; като видя, че от колата слиза непозната възрастна дама, Индиана лично излезе да я посрещне на площадката пред замъка. В същия миг позна Реймон в мъжа, придружаващ дамата; досети се, че той е излъгал майка си, за да я доведе на гости, и недоволството, което изпита от тази негова постъпка, й даде сила да се държи достойно и спокойно. Тя прие госпожа дьо Рамиер почтително и приветливо, но се държа така ледено студено с Реймон, че той не можа дълго да понесе това й държане. Не беше привикнал на подобно незачитане и гордостта му се бунтуваше, когато не можеше с един поглед да победи тези, които иска. Давайки си вид, че е безразличен към прищевките й, той поиска разрешение да потърси господин Делмар в парка и остави двете жени сами.

Малко по малко Индиана, победена от чара, излъчващ се от един тънък ум, съчетан с благородна и великодушна душа, който се проявяваше и в най-обикновено общение с хората, започна на свой ред да се държи любезно и сърдечно с госпожа дьо Рамиер и почти се развесели. Тя не помнеше майка си и госпожа дьо Карважал въпреки подаръците и комплиментите съвсем не можеше да й я замести; именно за това изпита такова хубаво чувство към майката на Реймон.

Той се върна в стаята и когато се качваха в колата, видя как Индиана поднесе до устните си ръката на госпожа дьо Рамиер. Клетата Индиана изпитваше горещо желание да се привърже към някого. Всичко, което й предлагаше надеждата за съпричастие и закрила в нейния самотен и нещастен живот, тя го приемаше пламенно; освен това си казваше, че госпожа дьо Рамиер може би ще я спаси от примката, която й поставяше Реймон.

„Ще се хвърля в обятията на тази прекрасна жена — мислеше си тя вече — и ако се наложи, ще й кажа всичко, ще я помоля да ме спаси от сина си и нейното благоразумие ще бди над мене.“

Реймон разсъждаваше по друг начин.

„Милата ми майка — казваше си той, като се връщаше с нея в Серси, — нейното очарование и доброта правят истински чудеса. Какво ли не дължа на нея! И възпитанието си, и успехите си в живота, и уважението на обществото. Остава ми само да й дължа и щастието да покоря сърцето на жена като Индиана.“

Реймон, както се вижда, обичаше майка си заради нейните грижи и удобствата, с които тя го заобикаляше; всички деца обичат така майките си.

Няколко дни по-късно Реймон получи покана да прекара три дни в Белрив, великолепно имение между Серси и Лани, притежание на сър Ралф Браун; той го канеше заедно с най-добрите местни ловци да участвува в изтребването на дивеча, опустошаващ горите и градините на имението. Реймон не обичаше нито сър Ралф, нито лова; но когато сър Ралф приемаше гости, обикновено госпожа Делмар изпълняваше ролята на домакиня в дома му и с надеждата да я срещне там, Реймон веднага прие поканата.

Всъщност сър Ралф този път не разчиташе на госпожа Делмар; тя се беше извинила, че не й е добре. Но полковникът, който се ядосваше, когато му се струваше, че жена му търси развлечения, още повече се ядосваше, когато се отказваше от развлеченията, които той й предлага.

— Да не би да искате всички съседи да си помислят, че ви държа под ключ? — каза той. — Карате ме да минавам за ревнивец. Това е смешна роля, която ми омръзна да играя. Как така не искате да проявите малко внимание към братовчед си? Нима ви е все едно, че на него и на приятелството му към нас дължим и успеха, и доброто име на фабриката, та не искате да му окажете такава дребна услуга? Вие сте му необходима, а се колебаете. Няма да се съглася с вашите прищевки. Всички хора, които не ми се харесват, са добре дошли при вас, а тези, които ми са приятни, имат нещастието никога да не ви се нравят.

— Струва ми се, че това е съвсем неоснователен упрек — възрази госпожа Делмар. — Аз обичам братовчед си като брат и ние с него бяхме стари приятели, когато започна вашата дружба с него.