Индиана

Господин Делмар притежаваше всички достойнства и недостатъци на тези хора. Детински простодушен по някои въпроси на честта, в останалите работи той прекрасно умееше да защищава интересите си, без да го е грижа дали причинява зло или добро на другите. Съвестта за него беше законът, а собственото право — моралът му. Той притежаваше тази педантична и непреклонна честност, която не позволява на хората да вземат заеми от страх, че ще трябва да връщат дълга си, но и не им позволява да дават заеми от страх, че може да не им върнат дълга. Беше порядъчен човек, който не взема и не дава нищо; по-скоро би умрял, отколкото да открадне вързоп съчки от кралските гори, но би ви убил, без да му мигне окото, за една клонка от собствената си гора. Не вредеше на никого, но беше полезен само на себе си. Не се бъркаше в работите на другите от страх да не бъде принуден да окаже някаква услуга на някого. Но когато смяташе, че е въпрос на чест да се отплати, никой не би могъл да направи това с по-голямо усърдие и с по-рицарско благородство. Едновременно доверчив като дете и подозрителен като деспот, той вярваше на лъжлива клетва и не се доверяваше на искрено обещание. В обикновения живот, както и във военната служба, за него всичко се свеждаше до формата. До такава степен се ръководеше от общоприетото мнение, че здравият смисъл и разумът не играеха никаква роля в решенията му и когато кажеше: „Така е прието“, смяташе, че това е неопровержим довод.

Така че по природа той беше пълна противоположност на жена си, неспособен да я разбере и оцени. Освен това подчинението беше породило в душата на тази жена сдържана и мълчалива неприязън към него, която всъщност не всякога беше справедлива. Госпожа Делмар не вярваше в доброто сърце на мъжа си; той беше само суров, а тя го смяташе жесток. В неговите избухвания имаше повече грубост отколкото злоба, в държанието му повече невъзпитание, отколкото безсрамие. По природа той не беше лош; имаше мигове, когато изпитваше жалост и се разкайваше, а когато се разкайваше, ставаше дори чувствителен. Но военният живот беше направил грубостта негово житейско правило. С друга, по-малко чувствителна и не тъй нежна жена той би бил покорен като опитомен вълк; но Индиана, ненавиждайки своята съдба, не си даваше труд да я направи по-добра.

X

Когато слезе от колата си в Лани, Реймон почувствува как сърцето му замира. Ето че трябваше да влезе под този покрив, който му навяваше толкова ужасни спомени. Доводите на разума, които той оправдаваше със страстите си, можеха да му помогнат да овладее вълнението си, но не и да го потуши, и в този миг гласът на съвестта говореше в него така силно, както и гласът на желанието.

Първият човек, когото срещна, беше сър Ралф Браун; като го видя във вечния ловджийски костюм, заобиколен от кучетата си и важен като шотландски лорд, на Реймон му се стори, че той е слязъл от портрета, който беше видял в стаята на госпожа Делмар. Малко след това дойде и полковникът; поднесоха закуската, Индиана не се появи. Когато прекоси преддверието и мина край билярдната зала, когато разпозна всичките тези стаи, които бе виждал при толкова различни обстоятелства, Реймон се почувствува зле и почти забрави с каква цел беше дошъл сега.

— Нима госпожа Делмар наистина няма намерение да слезе? — запита полковникът недоволно своя верен служител Льолиевр.

— Госпожата е спала лошо — отговори Льолиевр — и госпожица Нун… извинявайте, все това проклето име ми се върти в ума, исках да кажа, госпожица Фани ми съобщи, че госпожата си почива.

— Едва ли е така, защото я видях на прозореца. Фани се е излъгала. Идете да предупредите госпожата, че масата е сложена… или по-добре, сър Ралф, скъпи братовчеде, ако обичате, качете се вие лично да проверите дали братовчедка ви е наистина толкова болна.

Когато прислужникът по навик спомена името на нещастната девойка, болезнена тръпка премина през тялото на Реймон, но нареждането на полковника предизвика в душата му странно чувство на гняв и ревност.

„Да отиде в стаята й! — помисли си той. — Не се задоволява само да закачи портрета му там, ами го праща и лично. Този англичанин се ползува с такива права тук, каквито даже съпругът като че ли няма.“

Господин Делмар отгатна размишленията на Реймон.

— Не се учудвайте — обясни той, — господин Браун е нашият домашен лекар. Освен това той е наш братовчед, чудесен човек, когото всички ние много обичаме.

Ралф се върна след десет минути. Реймон беше разсеян, в лошо настроение. Той не ядеше, поглеждаше постоянно към вратата. Най-сетне англичанинът се върна и каза:

— Индиана наистина не е добре. Посъветвах я да си легне.

Той седна спокойно на масата и започна да яде с голям апетит. Полковникът го последва.

„Разбира се — помисли Реймон, — това е само предлог, за да не ме види. Тези двама мъже не вярват на неразположението й и съпругът е по-скоро недоволен, отколкото обезпокоен от състоянието на жена си. Чудесно, работите се нареждат много по-добре, отколкото предполагах.“