Индиана

Какво по-унизително за него от това да го упреква в престъпление тази, която беше негова невинна съучастница, какво по-горчиво от това Нун да бъде оплаквана от своята съперница.

— Да, господине — каза Индиана, като вдигна към него обляното си в сълзи лице, — вие сте причината…

Но тя замлъкна, като видя колко блед е Реймон. Наистина беше смъртно блед, защото никога не беше страдал така.

Тогава добротата, цялата неволна нежност, която изпитваше към този мъж, отново обзеха госпожа Делмар.

— Простете ми — каза тя уплашено, — причинявам ви болка, но аз толкова страдах! Седнете и да поговорим за друго.

Тази неочаквана сърдечност и великодушие развълнуваха още по-дълбоко Реймон; от гърдите му се изтръгнаха ридания. Той поднесе ръката на Индиана до устните си и я покри със сълзи и целувки. Плачеше за първи път след смъртта на Нун — на Индиана се бе паднало да свали от душата му този тежък товар.

— О, щом я оплаквате така — каза тя, — вие, който не я познавахте, щом съжалявате така силно за злото, което ми причинихте, няма повече да ви упреквам. Да я оплачем заедно, господине, и дано тя ни види горе от небето и ни прости.

Студена пот изби по челото на Реймон. Думите: „Вие, който не я познавахте“ го освободиха от една жестока тревога, но този зов към паметта на неговата жертва в устата на невинната Индиана го смрази със суеверен ужас. Той посърна, стана, нервно се отправи към един прозорец и седна на перваза, за да вдъхне чист въздух. Индиана остана мълчалива и дълбоко развълнувана. Виждайки, че Реймон плаче като дете и губи съзнание като жена, тя изпита тайна радост.

„Той е добър — мислеше си тя, — обича ме и сърцето му е пламенно и благородно. Извърши грешка, но разкаянието му я изкупва и аз трябваше още по-рано да му простя.“

Тя го гледаше разнежено и доверието й в него се възвърна. Вземаше угризенията на виновника за разкаяние на влюбения.

— Не плачете — каза тя, като стана и се приближи до него, — аз я убих, аз единствена съм виновна. Това угризение ще тегне вечно над живота ми. Аз се поддадох на чувството на недоверие и гняв, аз я оскърбих, раних я дълбоко в сърцето, излях върху нея цялото озлобление, което изпитвах към вас; вие ме бяхте обидили, а аз наказах своята клета приятелка. Бях много строга към нея!…

— И към мене! — възкликна Реймон, като забрави изведнъж миналото и започна да мисли само за настоящето.

Госпожа Делмар поруменя.

— Може би не би трябвало да ви обвинявам за жестоката загуба, която претърпях през тази ужасна нощ — продължи тя, — но не мога да забравя вашето безразсъдно държане. Такава липса на деликатност в един толкова романтичен и в същото време престъпен план, ме огорчи страшно много… Аз мислех тогава, че ме обичате, а вие дори не ме уважавахте!

Реймон си бе възвърнал силата, волята, любовта, надеждите; мрачното настроение, което го беше вледенило, се разсея като кошмар. Той се събуди от страшния сън млад, пламенен, изпълнен с желания, страст и мечти за бъдещето.

— Щом ме мразите, значи, съм виновен — каза той, като стремително се хвърли на колене пред нея, — но ако ме обичате, това означава, че не съм виновен и никога не съм бил виновен. Кажете, Индиана, обичате ли ме?

— А заслужавате ли да ви обичам? — запита го тя.

— Да, ако за да заслужа любовта ти, трябва да те обожавам…

— Слушайте — каза тя, като го остави да държи ръцете й и го загледа с големите си влажни очи, където от време на време припламваше мрачен огън, — слушайте! Знаете ли какво означава да обичате жена като мене? Не, вие не знаете. Помислили сте си, че става дума за задоволяване на мимолетна прищявка. Преценявали сте моето сърце като преситените сърца, над които досега сте налагали своята краткотрайна власт. Вие не знаете, че аз още не съм обичала и че няма да дам чистото си и недокоснато сърце в замяна на повехнало и изхабено сърце, възторжената си любов в замяна на любов, лишена от пламък, целия си живот в замяна на един бързо отлитащ ден!

— Госпожо, обичам ви страстно, сърцето ми е младо и пламенно и дори да не е достойно за вашето, никое мъжко сърце никога няма да бъде достойно за вас. Знам как трябва да ви обичам; отдавна съм го разбрал. Не знам ли как е минал вашият живот досега? Не ви ли го разказах на бала още първия път, когато ви заговорих? Не прочетох ли повестта на вашето сърце още в първия ви поглед, отправен към мен? И в какво се влюбих веднага? Само във вашата красота ли? Ах, несъмнено тя е в състояние да разпали страстта дори и на по-малко пламенен и не тъй млад като мене мъж; но аз обожавам тази изящна и прелестна обвивка, защото тя обгръща чиста и божествена душа, защото я обгаря божествен пламък и защото във вас не виждам само жена, а и ангел.