Индиана

— Вярно ли е това, скъпи Ралф? — запита госпожа Делмар, галейки красивото животно, радостна като малко момиченце, което получава първия си накит.

— Нали се уговорихме аз да ти подаря един кон в замяна на покривката, която ти везеш за мене? Хайде, яхни го, не се страхувай, аз съм го огледал и дори го проверих тази сутрин.

Индиана се хвърли на врата на сър Ралф, а след това яхна коня на Реймон и направи кръг с него.

Тази семейна сцена се разигра в единия край на двора пред очите на Реймон. Той бе обзет от неприятно чувство, наблюдавайки простата и сърдечна привързаност на тези хора, мислейки си, че въпреки голямата си страст може би няма да прекара целия ден с Индиана.

— Колко съм щастлива! — каза му тя, като го извика до себе си, когато тръгнаха по алеята. — Изглежда, че добрият Ралф е отгатнал кой подарък ще ми бъде най-скъп. А вие, Реймон, не сте ли щастлив, като виждате, че вашият кон става мой? О, аз ще се грижа за него с нежна обич. Как се казва, кажете, не искам да сменям името, което вие сте му дали.

— Ако някой е щастлив тук — отговори Реймон, — то той е вашият братовчед, който ви прави подаръци и когото вие така мило целувате.

— Нима ревнувате — засмя се тя — от нашата дружба и звънките целувки, които си разменяме?

— Да ревнувам? Може би, Индиана, не знам. Но когато този ваш млад и умен братовчед докосва с устни вашите, когато ви взема в обятията си, за да ви сложи на коня, който сам той ви е подарил и който аз ви продавам, признавам, че страдам. Не, госпожо, аз не съм щастлив, че вие ставате господарка на кон, който ми беше любимец. Съгласен съм, че този, който ви го подарява, е щастлив, но да изиграя ролята на търговец, за да осигуря средство на друг да ви бъде приятен, това е унижение, ловко измислено от сър Ралф. Само да бях уверен, че е направил това предумишлено, веднага бих му отмъстил.

— О, подобна ревност не ви подхожда! Как може да завиждате на нашата роднинска близост, вие, който сте за мен извън рамките на всекидневието и сте длъжен да ми създадете свят, изпълнен с очарование, единствено вие! Аз вече съм недоволна от вас, Реймон, струва ми се, че във вашата неприязън и в лошото ви отношение към горкия ми братовчед, съзирам наранено самолюбие. Нима ревнувате обикновеното приятелско чувство, което му засвидетелствувам открито, пред силното пламенно чувство, което изпитвам към друг тайно.

— Прости, прости ми, Индиана, аз не съм прав, не съм достоен за тебе, ангел, изпълнен с нежност и доброта, но признавам, страдам жестоко от правата, които този човек си присвоява над тебе.

— Присвоява! Той ли, Реймон! Вие не знаете каква свята привързаност изпитвам към него! Не знаете, че майка му беше сестра на моята майка. Ние сме родени в един и същи край; като юноша той закриляше моите първи детски години; той беше единствената ми подкрепа, единственият ми възпитател, единственият ми приятел на остров Бурбон; той ме е следвал навсякъде; напусна страната, когато аз я напуснах, за да се засели в страната, където аз дойдох да живея, с една дума, той е единственото същество, което ме обича и което се интересува от моя живот.

— Проклятие! Всичко, което ми казвате, Индиана, още повече подлютява раната ми. Значи, този англичанин ви обича. А знаете ли как ви обичам аз?

— Ах, да не сравняваме! Ако вие двамата ме обичахте с еднакво чувство и бяхте съперници, аз би трябвало да предпочета по-старото приятелство. Но не се страхувайте, Реймон аз никога няма да поискам от вас да ме обичате с такава любов, с каквато ме обича Ралф.

— Обяснете ми тогава що за човек е той, моля ви! Защото невъзможно е човек да проникне зад неговата каменна маска.

— Нима искате да ви описвам достойнствата на моя братовчед — засмя се тя. — Признавам, че ми е трудно да го опиша безпристрастно. Обичам го толкова много, че сигурно ще го прехваля. Такъв, какъвто е, смятам, че няма да ви се хареса. Опитайте се да ми помогнете. Кажете ми какво мислите за него?

— Лицето му (простете, ако ви обиждам) издава напълно незначителен човек, макар че, когато благоволи да говори, в думите му прозират и разум, и добро възпитание, но той така мъчително, така студено разсъждава за всичко, че никой не може да се възползува от познанията му, толкова начинът му да говори смразява и уморява събеседника. Освен това в мислите му има нещо банално и тежко, което ясните изрази не изкупват. Мисля, че той е надъхан с идеите, които са му внушили, и че е твърде апатичен и посредствен, за да има собствено мнение. Той е точно тип на човек, който в обществото минава за дълбокомислен. Главното му достойнство е важността, а безразличното отношение към всичко допълва останалото.