Индиана

Когато сър Ралф се върна от лов и провери както обикновено пулса на госпожа Делмар, Реймон, който го наблюдаваше внимателно, видя, че по невъзмутимото му лице се прокраднаха незабележимо изненада и задоволство. А после, под влияние на не знам каква тайна мисъл, погледите на двамата мъже се кръстосаха и черните очи на Реймон неволно се сведоха под погледа на светлите очи на сър Ралф, вторачени в неговите като очите на кукумявка. През останалата част от деня в невъзмутимото държане на сър Ралф към госпожа Делмар прозираше особено внимание, нещо като съчувствие или грижа, ако лицето му изобщо би могло да изразява някакво определено чувство. Но Реймон напразно се помъчи да открие дали в мислите, които го вълнуват, се таят страх или надежда. Сър Ралф беше непроницаем.

Изведнъж Реймон, който стоеше на няколко крачки зад фотьойла на госпожа Делмар, чу как Ралф й казва полугласно:

— Добре ще бъде, братовчедке, утре да пояздиш.

— Нали знаете — отговори тя, — че нямам кон.

— Ще ти намерим кон. Искаш ли да дойдеш с нас на лов? Госпожа Делмар се помъчи под различни предлози да отклони това предложение. Реймон разбра, че тя предпочита да остане с него, но в същото време забеляза, че братовчед й особено много настоява тя да отиде. Той се приближи до нея и също я помоли да участвува в лова. Яд го беше на сър Ралф, на този незван опекун на госпожа Делмар, и реши да излъже неговата бдителност.

— Ако се съгласите да отидете на лов — каза той на Индиана, — ще ме насърчите, госпожо, да последвам вашия пример. Аз не обичам много лова, но за мене ще бъде голямо щастие да бъда ваш кавалер…

— В такъв случай, ще дойда — отговори непредпазливо Индиана.

Тя размени многозначителен поглед с Реймон, но колкото и бързо да се спогледаха, сър Ралф забеляза това и през цялата вечер Реймон не успя да погледне или каже една дума на Индиана, без господин Браун да не чуе и да не види. Неприязън, почти ревност обзе душата му. С какво право този братовчед, този домашен приятел си присвояваше ролята на наставник на любимата му жена? Той се закле, че сър Ралф ще се разкайва за това и чакаше само случай да го ядоса, без да изложи госпожа Делмар, но това беше невъзможно. Сър Ралф се държеше към гостите си с достойна и хладна вежливост, която не даваше повод за насмешки и възражения.

На другия ден още преди да затръбят сбор на ловците, сър Ралф влезе тържествено при Реймон. Държеше се по-сериозно от обикновено и Реймон почувствува как сърцето му нетърпеливо заби от желание и надежда той да го предизвика. Но оказа се, че сър Ралф само се интересува от коня, с който Реймон беше дошъл в Белрив и за който беше казал, че има намерение да го продаде. Сключиха сделката за пет минути; сър Ралф никак не се пазари за цената, извади от джоба си златни монети и ги наброи на камината със странно хладнокръвие, без да обръща внимание на възраженията на Реймон, който не можа да разбере защо той бърза толкова много. После сър Ралф си тръгна, но се върна и запита:

— Конят е мой от днес, нали, господине?

Тогава Реймон реши, че сигурно иска да му попречи да участвува в лова и заяви сухо, че няма как да отиде пеш с тях.

— Господине — отговори сър Ралф с лека отсянка на гняв, — аз зная твърде добре законите на гостоприемството.

И се оттегли.

Когато слезе на площадката пред входа, Реймон видя госпожа Делмар облечена като амазонка; тя си играеше вече с Офелия, която късаше батистената й кърпичка. По бузите й се беше появила лека руменина, очите й блестяха с отдавна загубен блясък. Пак беше станала красива; черните й къдрици се изплъзваха изпод малката й шапка, тази прическа я правеше очарователна, а дрехата й, закопчана от долу до горе, очертаваше изящната й гъвкава талия. Главното очарование на креолките според мене се състои в необикновено изящните им черти и в детинската миловидност, която те запазват задълго. Засмяна и игрива, Индиана приличаше сега на четиринадесетгодишно момиченце.

Възхитен от нейната прелест, Реймон ликуваше в душата си, а й отправи най-изтъркан комплимент за красотата й.

— Нали се безпокояхте за здравето ми — тихо му каза тя, — виждате ли сега, че искам да живея?

Той й отговори само с поглед, изпълнен с щастие и признателност. Сър Ралф доведе лично коня на братовчедка си; Реймон позна своя кон.

— Как — възкликна изненадано госпожа Делмар, която беше видяла вечерта Реймон с този кон в двора, — нима господин дьо Рамиер е готов да ми заеме своя кон?

— Нали се възхитихте вчера на красотата и кротостта на този кон — каза сър Ралф, — от днес той е ваш. Много съм огорчен, скъпа, че не можах да ви го подаря по-рано.

— Вие присмивате ли ми се, братовчеде — запита госпожа Делмар. — Нищо не разбирам от тази шега. На кого трябва да благодаря, на господин дьо Рамиер, който е съгласен да ми заеме коня си, или на вас, който сте го помолили за това?

— Трябва да благодариш на братовчед си — каза господин Делмар, — който купи този кон за теб и ти го подарява.