Индиана

Индиана се прибра в стаята си, за да прочете това писмо; тя отговори веднага и пъхна в ръката на Реймон бележката заедно с ключа от парка, който той добре познаваше.

„Аз да се страхувам от тебе, Реймон? О, не, сега вече не се страхувам. Знам колко много ме обичаш и вярвам, сигурна съм в тебе. Ела, аз не се боя от себе си; ако те обичах по-малко, може би щях да бъда по-неспокойна; но ти дори не подозираш колко те обичам… Тръгнете си оттук рано, за да избегнем подозренията на Ралф. Върнете се в полунощ, вие познавате разположението на парка и къщата. Ето ви ключа от малката врата, затворете я след себе си.“

Реймон се изчерви от това наивно и благородно доверие; той се беше помъчил да го получи с намерението да се възползува от него; беше разчитал на нощта, на случайността, на опасността. Ако беше проявила страх, Индиана щеше да бъде загубена; но тя остана спокойна, вярваше в неговата честност; и той се закле да не я разочарова. Впрочем най-важното за него беше да прекара една нощ в стаята й, за да не изглежда глупак в собствените си очи, за да излъже бдителността на Ралф и да има право да му се надсмее в себе си. Това беше лично удовлетворение, от което той имаше нужда.

XV

Но тази вечер Ралф беше наистина непоносим; никога досега не се беше държал така непохватно, хладно и досадно. Всичко, което казваше, беше не на място и като капак, вечерта напредваше, а той дори не помисляше да си тръгне. Индиана стоеше като на тръни; тя поглеждаше многозначително часовника, който показваше единадесет часа, вратата, която скърцаше от вятъра, и безцветната физиономия на братовчед си, който, седнал срещу нея до камината, съзерцаваше жарта, сякаш без да подозира, че присъствието му вече е нежелателно.

Всъщност под непроницаемата маска на сър Ралф, под каменното му спокойствие в този миг бушуваше дълбоко мъчително вълнение. Той беше човек, от когото нищо не убягваше, защото наблюдаваше всичко хладнокръвно. Престореното оттегляне на Реймон не го излъга; той разбираше и тревогата на Индиана. Страдаше много повече от нея и се колебаеше между желанието да й направи спасително предупреждение и страха да не разкрие чувствата, които сам не си признаваше. В края на краищата за нейно добро той събра цялата си душевна сила и наруши мълчанието.

— Спомних си — каза той неочаквано, сякаш продължаваше мисълта, която го измъчваше, — че днес се навършва точно една година, откакто една вечер седяхме така, вие и аз, до камината, както седим днес. Часовникът показваше същия час, времето беше мрачно и студено като тази вечер… Вие не се чувствувахте добре и се измъчвахте от печални мисли и аз почти започнах да вярвам в предчувствията.

„Какво ли цели?“ — запита се Индиана, като погледна братовчед си с изненада, примесена с безпокойство.

— Помниш ли, Индиана — продължи той, — че тогава се чувствуваше по-зле от друг път? Спомням си думите ти, които още отекват в ушите ми: „Може би ще ме помислите за луда — каза ти, — но чувствувам, че ни заплашва беда. Опасност е надвиснала над някого… сигурно над мен… — добави ти, — аз се вълнувам, струва ми се, че ще настъпи голяма промяна в съдбата ми… страх ме е…“ Това са твоите собствени думи, Индиана.

— Аз вече не съм болна — отговори Индиана, която изведнъж беше пребледняла така, както по времето, за което говореше Ралф.

— Не вярвам вече на тези напразни страхове.

— А аз вярвам в тях — възрази Ралф, — защото тази вечер беше истинска пророчица, Индиана. Голяма опасност ни заплашваше, злокобна сянка се беше надвесила над това спокойно жилище.

— Боже мой, не ви разбирам!…

— Ще ме разбереш, клета приятелко! Онази вечер Реймон дьо Рамиер се появи тук… Спомняш си в какво състояние…

Ралф замлъкна за миг, без да се осмели да погледне братовчедка си; и тъй като тя не отговори нищо, той продължи:

— Бях длъжен да го върна към живота и го сторих; колкото за да изпълня твоето желание, толкова и от човеколюбие. Но право да ти кажа, Индиана, аз наистина съм нещастник, задето спасих живота на тоя човек. Аз съм виновен за цялото зло…

— Не разбирам за какво зло говорите — прекъсна го тихо Индиана.

Тя беше много огорчена, че ще трябва да го изслуша.

— Говоря за смъртта на нещастната Нун — каза Ралф. — Без него тя щеше да е още жива. Без неговата съдбоносна любов тази красива и честна девойка, която толкова ви обичаше, щеше да бъде още край вас.

До този момент Индиана не разбираше нищо. Тя беше възмутена до дъното на душата си от странния и жесток начин, по който братовчед й я упрекваше за привързаността й към господин дьо Рамиер.

— Достатъчно — каза тя, като стана.