Индиана

Изведнъж й хрумна една от тези странни и нелепи мисли, които се пораждат в главите само на разтревожените и нещастни същества. Тя реши да постави на карта съдбата си и да подхвърли на необикновено и странно изпитание Реймон, изпитание, което той не би могъл да очаква. Едва бе привършила своето тайнствено приготовление, когато чу стъпките на Реймон по тайната стълба. Изтича да му отвори и веднага се върна и седна така развълнувана, че едва не припадна. Но както през всичките решителни минути на нейния живот мисълта й оставаше ясна и тя запазваше пълно присъствие на духа.

Реймон беше все още блед и задъхан, когато блъсна вратата, нетърпелив да види светлина и да се възвърне към действителността. Индиана стоеше с гръб към него, тя беше наметната с шуба, подплатена с кожи. По някаква странна случайност това беше същата шуба, с която Нун се беше наметнала при тяхната последна среща в парка. Не знам дали си спомняте, че тогава на Реймон за миг му беше хрумнала невероятната мисъл, че тази забулена жена е госпожа Делмар. Сега, съзирайки същото видение, тъжно приведено на стола под светлината на трепкащата лампа, на същото място, където го чакаха толкова спомени, в същата стая, където не беше влизал след най-злокобната нощ в живота си, цяла изпълнена с угризения, той неволно отстъпи и остана на прага, впил уплашен поглед в неподвижната фигура и треперейки като последен страхливец тя да не се обърне и да му покаже смъртно бледото си лице на удавница.

Госпожа Делмар не би могла да подозира какво става с Реймон. Тя беше завила главата си с индийски воал, завързан небрежно, по креолски; обикновено така се забраждаше Нун. Реймон, победен от страха, едва не припадна, смятайки, че суеверните мисли се превръщаха в действителност. Но като позна жената, която се готвеше да съблазни, той забрави другата, която беше вече съблазнил, и пристъпи към Индиана. Тя изглеждаше сериозна и замислена; гледаше го втренчено, по-скоро с напрегнато внимание, отколкото с нежност, и дори не помръдна, за да го привлече по-бързо до себе си.

Реймон, изненадан от този прием, го приписа на целомъдреността и скромната въздържаност на младата жена. Той падна на колене и й каза:

— Любима моя, нима се страхувате от мен?

Но в точи миг забеляза, че госпожа Делмар държи нещо и като че ли се готви да му го поднесе с подчертана тържественост. Той се наведе и видя кичур коси, неравно, сякаш набързо подрязани, които Индиана приглаждаше с ръка.

— Познахте ли тези коси? — запита го тя, като го погледна с ясните си очи, в които се прокрадваше някакъв странен многозначителен блясък.

Реймон се поколеба, погледна воала, с който тя беше завила главата си, и му се стори, че е разбрал.

— Лошо момиче — възкликна той, като взе косите, — защо сте ги отрязали? Те бяха тъй красиви, аз толкова ги обичах!

— Нали вчера ме запитахте — каза тя, като се опита да се усмихне — дали съм готова да ги пожертвувам за вас.

— О, Индиана — извика Реймон, — ти чудесно знаеш, че отсега нататък ще бъдеш още по-красива в моите очи! Дай ми ги! Не искам да съжалявам, че те не украсяват челото ти, твоите коси, от които се възхищавах всеки ден и които сега всеки ден ще мога да целувам! Дай ми ги, за да не се разделя никога с тях…

Но когато усети в ръката си тази богата коса, от която няколко къдрици докосваха земята, Реймон почувствува, че тя е някак суха и твърда под пръстите му, нещо, което никога не беше забелязвал, галейки косите на Индиана. Нервна тръпка премина по тялото му — тези коси бяха някак студени и тежки, като че ли отдавна отрязани, загубили своята благоуханна мекота и жизнена топлота. Като ги погледна по-отблизо, той напразно се опита да открие в тях синкавия отблясък на гарваново крило — тези коси бяха съвършено черни като косите на негърка или на индианка и бяха мъртво тежки… Индиана не сваляше ясните си проницателни очи от очите на Реймон. Той неволно погледна към една полуотворена абаносова кутия, откъдето се подаваха няколко къдрици от същата коса.

— Това не са вашите коси! — възкликна той и смъкна индийския воал от главата й.

Нейната коса не беше подрязана и се разпиля с целия си блясък върху раменете й. Но тя отблъсна Реймон и сочейки му отрязаните коси, запита:

— Не познавате ли тези коси? Никога ли не сте се възхищавали от тях, не сте ли ги галили? Може би една влажна нощ им е отнела уханието. Няма ли в сърцето ви поне един спомен, няма ли в очите ви поне една сълза за тази, която носеше този пръстен?

Реймон падна в едно кресло; косите на Нун се изплъзнаха от треперещата му ръка. Беше се изтощил от толкова мъчителни вълнения. Той имаше сангвиничен темперамент, кръвта бързо течеше във вените му, нервите му бързо се изостряха. Потрепери от глава до пети и падна в безсъзнание на пода.

Когато дойде на себе си, госпожа Делмар стоеше на колене до него, обливаше го в сълзи и го молеше да й прости; но Реймон не я обичаше вече.