Индиана

— Нищо! — отговори Реймон, излязъл от търпение при това неуместно припомняне. — Вместо постоянно да ми говорите за нея, по-добре е да ми помогнете да забравя колко силно съм бил обичан!

— Слушайте — помоли го замислено и сериозно Индиана, — потърпете поне още малко, трябва да си поговорим. Може би не сте толкова виновен пред мен, колкото аз съм си мислила. Ще ми бъде приятно да ви простя това, което смятах за смъртна обида… Кажете ми… когато ви заварих тук… заради кого бяхте дошли? Заради нея или заради мене?…

Реймон се поколеба; после като прецени бързо, че госпожа Делмар сигурно ще узнае истината, а може би дори вече я знае, отговори:

— За нея!

— Разбирам, по-добре, че е така — каза тя тъжно, — предпочитам изневярата пред оскърблението. Бъдете искрен докрай, Реймон, колко време бяхте стояли в стаята, когато аз влязох в нея? Помнете, че Ралф знае всичко и ако исках да го разпитам…

— Не е необходимо да прибягвате до доносите на сър Ралф, госпожо. Бях тук от предната вечер.

— Значи сте прекарали цялата нощ в тази стая?… Вашето мълчание е достатъчен отговор.

Двамата останаха за миг безмълвни; най-сетне Индиана стана и се накани да каже нещо; бързо почукване на вратата смръзна кръвта във вените им. Двамата стояха, без да помръднат, затаили дихание.

Под вратата някой пъхна една бележка; на лист от бележник бяха написани с молив няколко нечетливи думи:

„Мъжът ви е тук

Ралф“

XVII

— Лицемерие и подла лъжа! — извика Реймон, щом стъпките на Ралф заглъхнаха. — Сър Ралф явно се нуждае от урок и аз ще му го дам.

— Забранявам ви — прекъсна го Индиана студено и решително. — Мъжът ми сигурно е тук. Ралф никога не лъже. Ние сме загубени, вие и аз. Беше време, когато при тази мисъл застивах от ужас. Днес ми е все едно какво ще стане!

— Добре тогава — каза Реймон, като я притисна пламенно в обятията си, — понеже смъртта ни дебне, бъди моя! Прости ми всичко и нека в този върховен миг последната ти дума бъде „любов“, последната ми въздишка — въздишка на щастие.

— Този ужасен миг, в който трябва да проявим смелост, би могъл да бъде най-красивият миг в моя живот — каза тя, — но вие развалихте всичко!

В двора на чифлика се чу шум от колела; груба, нетърпелива ръка дръпна звънеца.

— Познавам неговия начин да звъни — каза Индиана спокойно и хладно. — Ралф не е излъгал. Но вие имате време да избягате, вървете си!…

— Не, не желая! — извика Реймон. — Подозирам някаква подлост и не желая вие да станете изкупителната жертва. Оставам тук и ще ви защитя…

— Няма никаква подлост… виждате, че слугите се събуждат и скоро ще отворят вратата. Бягайте, дърветата в градината ще ви скрият, пък и луната още не е изгряла. Нито дума повече, вървете!

Реймон беше принуден да се подчини; но тя го изпрати до края на стълбата и хвърли изпитателен поглед към дърветата в градината. Навред мълчание и спокойствие. Индиана остана дълго на последното стъпало, заслушана страхливо в шума от неговите стъпки по чакъла, без да се замисля, че мъжът й се приближава. Какво я интересуваха подозренията и гневът му, щом Реймон беше вън от опасност!

В същото време Реймон прекоси бързо и припряно реката и парка. Достигна малката врата, но във вълнението си не можа да я отвори веднага. Когато излезе, се озова лице с лице със сър Ралф, който го помоли хладнокръвно, сякаш се срещаха при най-обикновени обстоятелства:

— Бъдете така любезен да ми върнете ключа. Никой няма да има неприятности, ако го намерят у мен.

Реймон би предпочел най-тежката обида пред това иронично великодушие.

— Аз съм от хората, които не забравят една истинска услуга — каза той, — но отмъщавам за оскърбленията и наказвам за подлостите.

С все така безизразно лице и безразличен тон сър Ралф отговори:

— Вашата признателност не ми е нужна, чакам спокойно отмъщението ви. Но сега не е време за разговори. Вървете си по пътя и помислете за честта на госпожа Делмар.

И той изчезна.

Тази нощ, изпълнена с вълнения, така беше смутила Реймон, че той почти бе готов да повярва в някаква магия. Пристигна на разсъмване в Серси и си легна обзет от треска.

Госпожа Делмар, запазвайки пълно спокойствие и самообладание, присъствува на закуската с мъжа си и братовчед си. Тя още не бе успяла да обмисли положението си; действуваше инстинктивно, налагаше си хладнокръвие и присъствие на духа. Полковникът седеше мрачен и угрижен; беше изцяло погълнат от работите си и дори на ум не му минаваше да ревнува.

Едва вечерта Реймон дойде на себе си и се замисли за чувствата си; любовта му вече не беше същата. Той обичаше препятствията, но не и неприятностите, а сега, когато Индиана имаше право да го упреква, предусещаше, че му предстоят многобройни неприятности.

Той все пак си каза, че е длъжен да се заинтересува за нея и изпрати прислужника си в Лани, за да научи какво става там. Той му донесе следното писмо от госпожа Делмар: