Индиана

„Благодаря, Реймон, благодаря! Вие ми възвръщате живота и силата. Сега не се боя от нищо и мога да понеса всичко, защото вие ме обичате и дори най-тежките изпитания не ме плашат. Да, ние отново ще се видим, нищо няма да ни спре. Нека Ралф постъпи с нашата тайна както намери за добре, не се безпокоя за нищо, ти ме обичаш; не ме е страх дори от мъжа ми.

Вие искате да знаете докъде са стигнали нашите работи… Забравих вчера да ви пиша за това, не ми предстои нищо радостно. Ние сме разорени; трябва да продадем Лани и става дума дори да отидем да живеем в колониите. Но какво ме интересува всичко това, не мога сега да мисля за подобни неща. Зная само едно — че никога няма да се разделим… ти ми се закле, Реймон, вярвам на твоето обещание, нищо няма да ме удържи. Моето място е до тебе и само смъртта може да ни раздели.“

— Женски приповдигнати приказки! — каза Реймон, като смачка писмото. — Романтични планове и опасни начинания възбуждат плахото й въображение, както горчивите лекарства възбуждат апетита на болните. Аз успях. Отново я завладях, а колкото до тези безумни и неразумни мечти, с които ме заплашва, ще видим по-нататък. Всичките жени са от един дол дренки, лекомислени и лъжливи създания, вечно готови да предприемат невъзможното и смятат, че правят голяма жертва, като излагат добродетелта си на скандал. Кой би помислил, ако прочете това писмо, че тя е такава скъперница на целувки и нежности!

Още същия ден той отиде в Лани. Ралф не беше там, полковникът го прие приятелски и откровено разговаря с него. Заведе го в парка, за да си побъбрят по-свободно, и там му каза, че е напълно разорен и че фабриката ще бъде обявена за продан на другия ден. Реймон предложи да му помогне, Делмар отказа.

— Не, драги приятелю — каза му той, — аз и без това достатъчно съм страдал при мисълта, че дължа благосъстоянието си на милостта на Ралф. Все исках да му се отплатя. Продажбата на имението ще ми даде възможност да изплатя всичките си дългове. Вярно, че няма да ми остане нищо, но аз имам смелост, енергия и разбирам от сделки. Бъдещето е пред нас. Веднъж вече успях да натрупам малко състояние, сега ще започна пак отначало. Длъжен съм да сторя това заради жена си, млада е и не искам да я оставя в оскъдица. Тя има не много голяма къща на остров Бурбон, ще се оттегля там и пак ще започна търговия. След няколко години, най-много десет, надявам се пак да се видим…

Реймон стисна ръката на полковника, усмихвайки се в себе си на вярата му в бъдещето — той говореше за десет години като за един ден, след като оголялата му глава и отслабналото му тяло явно показваха, че здравето му е подкопано и животът му си отива. Той се престори, че споделя неговите надежди и каза:

— Много се радвам, че не падате духом от тази промяна. В това виждам вашето мъжество, вашата храброст. Но госпожа Делмар притежава ли същата смелост? Не се ли страхувате, че тя ще се възпротиви на вашите проекти да напуснете Франция?

— Няма да ми е приятно, ако не се съгласи — отговори полковникът, — но жените са създадени да се подчиняват, а не да дават съвети. Не съм съобщил още окончателно решението си на Индиана. Освен това, драги приятелю, не виждам за кого би могла тя да съжалява тук освен за вас, макар че от желание да ми противоречи сигурно ще има сълзи и нервни припадъци… Дявол да ги вземе тези жени!… Но все едно, разчитам на вас, драги Реймон, да вразумите жена ми. Тя ви вярва, опитайте се да й въздействувате и да й попречите да плаче; ненавиждам сълзите.

Реймон обеща да дойде на другия ден, за да съобщи на госпожа Делмар решението на съпруга й.

— Ще ми направите истинска услуга — каза полковникът, — ще заведа Ралф в чифлика, за да можете свободно да поговорите с нея.

„Това се казва работа!“ — помисли си Реймон, като си тръгна.

XVIII