Индиана

Възвръщайки се постоянно към една и съща мисъл, която отначало само се бе прокраднала в съзнанието му, той сам се убеди, че не е загубил Индиана стига само да поиска да я извика. Вярно, че щеше да има много трудности, но още повече изгоди. Нямаше защо да я чака тя да остане вдовица, за да се ожени за нея, както го беше посъветвала госпожа дьо Рамиер. Делмар можеше да живее още двадесет години, а Реймон не се беше отказал от възможността за блестящ брак. Богатото му живо въображение му рисуваше красиви картини. Можеше да покори Индиана; чувствуваше се достатъчно ловък и хитър да превърне тази пламенна и възвишена жена в подчинена и предана любовница. Щеше да я скрие от нападките на обществото, да я затвори зад непроницаемата стена на домашния живот, да я запази като съкровище в своето уединение и в моменти на самота и тъга да черпи щастие от нейното чисто и великодушно чувство. Гневът на съпруга не го плашеше; той едва ли щеше да дойде да търси жена си на три хиляди левги път, след като интересите му го задължаваха да остане на другия край на света. Индиана нямаше да жадува за удоволствия и свобода след тежките изпитания, които я бяха научили на покорство. Тя се нуждаеше само от любов, а Реймон чувствуваше, че ще я обича от благодарност, щом му бъде полезна. Той си спомни какво постоянство и нежност беше проявила към него през дългите дни на студенина и равнодушие. Обещаваше си да запази умело свободата си, без тя да смее да се оплаква, лелееше мечтата, че ще съумее така да я овладее, че да я подчини напълно — да се съгласи дори с женитбата му. Това му се струваше напълно възможно — имаше толкова примери за подобни връзки, съществуващи въпреки законите на обществото, които благодарение на предпазливостта и ловкостта оставаха в тайна, извън обсега на хорските приказки.

„Всъщност — казваше си той, — тази жена е готова да направи за мене всякакви жертви. Ще прекоси света без възможност за връщане, без надежда за прошка. Обществото проявява суровост само към дребнави и обикновени грешки; рядката смелост го удивлява, изключителното нещастие го обезоръжава; то ще я съжали и може би дори ще й се възхити, че заради мене е извършила това, което никоя друга не би се осмелила да направи. Ще я порицават, но няма да й се надсмиват, а никой няма да ме осъди, че съм я приел и че я закрилям след такова доказателство за любовта й. Може би дори ще започнат да превъзнасят смелостта ми; тъй или иначе, ще се намерят защитници и моето поведение ще стане предмет на шумни и неразрешими спорове. Обществото обича понякога да не се съобразяват с него; то не се възхищава само от тези, които вървят по отъпканите пътища. В наше време трябва да управляваме общественото мнение с камшик.“

Изпълнен с тези мисли, той написа на госпожа Делмар писмо — точно такова писмо, каквото можеше да се очаква от един изкусен опитен мъж. То дъхаше любов, мъка и най-вече звучеше правдиво. Уви, каква гъвкава тръстика е истината, щом може така лесно да се огъва във всякакви посоки!

Все пак Реймон беше достатъчно умен да не изрази определено желанието си. Той се престори, че завръщането на Индиана му се струва несбъднато щастие, но този път почти не споменаваше за задълженията й, а й писа последните думи на майка си, изплака й красноречиво отчаянието си от тази загуба, самотата, опасността, на която беше изложен. Обрисува й страшната и мрачна картина на революцията, тътнеща на хоризонта на Франция, писа й, че уж се радва, задето ще посрещне сам ударите й. Даде й да разбере, че е настъпил часът тя да прояви възторжената вярност и пагубната преданост, с които се беше хвалила. Обвиняваше съдбата си и уверяваше Индиана, че е заплатил скъпо своята добродетел, че носи тежък кръст, че е държал щастието в ръцете си, но сам се е осъдил на вечна самота.

„Не ми пишете, че сте ме обичали — добавяше той, — това ме кара да губя сила и смелост, да проклинам куража си и да мразя дълга си. Кажете ми по-скоро, че сте щастлива, че сте ме забравили, за да не се мъча да разчупя веригите, които ни разделят.“

Накратко казано, той й писа, че е нещастен, а за Индиана това означаваше, че я чака.

XXV