Избрана

Обърнах се отново към Стиви Рей. Тя ме наблюдаваше подозрително, сякаш мислеше, че ще призова още едно торнадо, което ще я отвее в небитието.

Свих рамене.

— Упражнявам се. Въпрос на концентрация и контрол. Щеше да го знаеш, ако и ти се беше упражнявала.

По изнуреното й лице премина болка, но толкова бързо, че се запитах дали наистина съм я видяла, или само така ми се е сторило.

— Природните стихии вече нямат нищо общо с мен.

— Глупости, Стиви Рей. Ти имаш връзка със земята. Притежаваше я, преди да умреш. — Запънах се, защото ми беше страшно неловко да разговарям с неживата Стиви Рей, знаейки, че е мъртва. — Тези неща не се забравят. Освен това спомни си тунелите. Тогава ти все още имаше връзката.

Тя поклати глава и онези от късите й руси къдрици, които не бяха разрошени и мръсни, подскочиха и ми напомниха как изглеждаше по-рано.

— Нямам я вече. Онова, което притежавах, умря заедно с човешката ми същност. Трябва да го приемеш и да продължиш по-нататък. Аз го направих.

— Никога няма да го приема. Ти си най-добрата ми приятелка. Няма да продължа по-нататък без теб.

Стиви Рей изведнъж издаде противен, съскащ, дивашки звук и очите й блеснаха в кървавочервено.

— Приличам ли на най-добрата ти приятелка?

Не обърнах внимание на учестените удари на сърцето си в гърдите. Тя беше права. Онова, в което се беше превърнала, нямаше абсолютно нищо общо със Стиви Рей, която познавах. Не вярвах обаче, че всичко в нея е загубено. Зърнах я няколко пъти в тунелите и това означаваше, че не можех да се откажа от нея. Идваше ми да се разрева, но се стегнах и се помъчих гласът ми да прозвучи нормално.

— Не, по дяволите, ти не приличаш на Стиви Рей. Откога не си мила косата си? И виж се какво си облякла. — Посочих долнището на анцуга, прекалено широката риза и осеяния с гнусни петна шлифер, каквито носят откачените хлапета, падащи си по готиката, когато навън е плюс трийсет и осем градуса. Въздъхнах и се приближих още до нея. — Защо не дойдеш с мен? Ще те вкарам незабелязано в общежитието. Ще бъде лесно, защото там сега няма почти никого. Неферет не е там — добавих аз и побързах да продължа (съмнявах се дали някоя от нас иска да говори за Неферет точно в този момент — всъщност когато и да било). — Повечето учители са в зимна ваканция, а учениците са при семействата си. Не се случва абсолютно нищо. Няма да ни безпокоят дори Деймиън, Близначките и Ерик, защото са ми ядосани. Ще се изкъпеш хубаво, ще облечеш свестни дрехи и после ще поговорим. — Гледах я в очите и видях копнежа, с който са изпълнени. Това продължи само миг, но го забелязах, и после тя бързо отмести поглед.

— Не мога да дойда с теб. Трябва да се нахраня.

— Няма проблем. Ще ти донеса нещо от кухнята на общежитието. Обзалагам се, че ще намеря кутия „Вълшебни амулети“ — усмихнах се аз. — Спомняш ли си ги? Те са вълшебно вкусни и нямат абсолютно никаква хранителна стойност.

— Като „Граф Дракула“?

Усмивката ми се разшири в облекчено ухилване, защото Стиви Рей подхвана нишката на стария ни спор коя от любимите ни зърнени закуски е по-хубава.

— „Граф Дракула“ има аромат на кокосов орех. Кокосовата палма е растение. Здравословно е.

Стиви Рей ме погледна. Очите й вече не блестяха в червено и тя не се опитваше да прикрие сълзите, които ги изпълваха и се стичаха по лицето й. Машинално понечих да я прегърна, но тя отстъпи назад.

— Не! Не искам да ме докосваш, Зоуи. Вече не съм такава, каквато бях. Мръсна съм и отблъскваща.

— Тогава ела с мен в училището и се изкъпи! — замолих я аз. — Ще измислим нещо, обещавам ти.

Стиви Рей тъжно поклати глава и избърса очите си.

— Няма какво да измислим. Външният ми вид е нищо. Имах предвид, че съм мръсна и отблъскваща отвътре. Зоуи, аз трябва да пия и да се храня, но не със зърнени закуски, сандвичи и бира, трябва да смуча човешка кръв. Ако не го правя… — Тя млъкна и аз видях, че тялото й потрепери от страх. — Ако не го правя, болката е неописуема, изгарящ глад, на който не мога да издържа. Трябва да разбереш, че аз искам да разкъсвам човешки гърла и да пия топла кръв, толкова изпълнена с ужас, гняв и болка, че главата ми се замайва. — Стиви Рей се задъха.

— Не може да искаш да убиваш хора.

— Грешиш. Искам.

— Ти твърдиш така, но аз знам, че в теб още има частици от най-добрала ми приятелка, а Стиви Рей не би наранила и кученце, още по-малко да убие някого. — Заговорих по-бързо, когато тя отвори уста да възрази. — Ами ако ти намирам човешка кръв, за да не се налага да убиваш никого?

— Харесва ми да убивам — рече тя с онзи смразяващ кръвта безизразен тон.

— А харесва ли ти да бъдеш мръсна, смърдяща и отвратителна? — троснато попитах аз.

— Вече не ме интересува как изглеждам.