Избрана

— Сериозно? Ами, ако ти кажа, че мога да ти намеря дънки „Роупър“, каубойски ботуши и хубава, чиста, изгладена риза с дълги ръкави? — Съзрях проблясъка в очите й и разбрах, че съм успяла да се докосна до предишната Стиви Рей. Мозъкът ми превключи на по-висока скорост, опитвайки се да измисли най-правилното нещо, което да й кажа, докато все още част от нея ме слушаше. — Ето какво ще се уговорим. Ще се срещнем утре в полунощ… Не, почакай. Утре е събота. Няма начин да уредя нещата до полунощ и да се измъкна. Нека бъде в три часа в павилиона във Филбрук. — Усмихнах се за втори път. Спомняш си мястото, нали? — Разбира се, бях сигурна, че Стиви Рей си спомня. Тя беше там с мен и в онази нощ се опитваше да спаси мен, а не аз нея.

— Да, спомням си. — Стиви Рей отсичаше думите със същия студен, монотонен глас.

— Добре, ще се срещнем там. Ще ти донеса дрехи и кръв. Може да ядеш или пиеш и да се преоблечеш, а после ще се опитаме да измислим нещо, за да решим проблема. — Помислих си, че имам сапун и шампоан и ще призова малко вода, за да се измие. Тя вонеше толкова противно, колкото и изглеждаше. — Съгласна ли си?

— Няма смисъл.

— Ще ми позволиш ли аз да реша? Освен това още не съм ти разказала каква катастрофа беше рожденият ми ден. Баба и аз преживяхме кошмарна сцена с мама и скапаняка. Баба го нарече лайнян пуяк.

Стиви Рей избухна в смях и така ми напомни за предишната ми най-добра приятелка, че зрението ми се замъгли и трябваше трескаво да примигам няколко пъти, за да прогоня сълзите.

— Моля те, ела — добавих искрено. Много ми липсваш.

— Ще дойда — обеща Стиви Рей. — Но ще съжаляваш.

Пета глава

С тази не особено обнадеждаваща забележка Стиви Рей се завъртя, хукна по уличката и изчезна в смрадливия мрак. Много по-бавно аз се приближих до колата си и седнах зад волана. Бях тъжна и неспокойна и трябваше да мисля за много неща, преди да се върна в училището. Затова отидох в денонощния ресторант на Седемдесет и първа улица в южния край на Тулса. Поръчах си голям шоколадов млечен шейк и купчина палачинки с шоколад и се залових да мисля, докато сериозно похапвах.

Предположих, че срещата със Стиви Рей мина добре, защото се бе съгласила да се срещнем утре. Разбира се, опитът й да смуче кръв от бездомната жена беше силно обезпокоителен, както и потресаващите й външен вид и миризма. Мога да се закълна обаче, че под отблъскващата външност на смахнато неживо момиче, аз почувствах моята Стиви Рей, най-добрата ми приятелка. Щях да я убедя да се върне на светлината — в преносния смисъл, разбира се. Мисля, че истинската светлина я дразни повече, отколкото мен или възрастните вампири. И в това има логика. Противните неживи мъртви хлапета определено бяха стереотип на вампири. Зачудих се дали Стиви Рей ще избухне в пламъци, ако слънчевата светлина я докосне. По дяволите! Това определено нямаше да бъде хубаво, особено след като щяхме да се срещаме в три часа сутринта, само два часа преди зазоряване. Още веднъж по дяволите!

Сякаш тревогите ми за слънчевата светлина и другите неща не бяха достатъчно, аз се замислих и какво ще правя, когато всички преподаватели, и по-точно Неферет, се върнат в училите в съвсем близко бъдеще и че ще трябва да крия от всички истината, че Стиви Рей е нежива, а не умряла завинаги. Не. Щях да се безпокоя за това, след като я изкъпех, преоблечех и й намерех безопасно място. Щях да правя нещата едно по едно и да се надявам, че Никс, която очевидно ме заведе при Стиви Рей, ще ми помогне да й реша проблема.

Когато се върнах в училище, вече се разсъмваше. Повечето места на паркинга бяха празни и не срещнах никого, докато бавно вървях покрай групата сгради, подобни на замък, които съставляваха „Дома на нощта“. Женското общежитие беше в отсрещния край на двора, но аз не ускорих крачка. Трябваше да направя нещо, преди да отида в общежитието, и по всяка вероятност да се натъкна на най-малко двама от сърдитите ми приятели. (Пфу, наистина мразя да имам рожден ден.)

Сградата срещу главната постройка на Дома на нощта беше направена от същата странна смесица от стари тухли и стърчащи камъни като останалата част на училището, но беше по-малка и кръгла и отпред имаше мраморна статуя на нашата богиня Никс с вдигнати нагоре ръце, сякаш държеше пълна луна. Спрях и се вгледах в богинята. Старомодните газени лампи, които осветяваха двора, не само щадяха променящото ни се зрение, но и излъчваха мека, топла светлина, която трептеше като милувка, вдъхваща живот на статуята на Никс.

Изпитвайки страхопочитание пред богинята, оставих на земята саксията с лавандулата и „Дракула“ и започнах да ровя в зимната трева в основата на статуята на Никс, докато намерих високата зелена молитвена свещ. Изправих я, затворих очи и се съсредоточих върху топлината и красотата на газения пламък и мисълта как една свещ може да хвърли достатъчно светлина и да промени атмосферата.

— Призовавам пламъка… огъня за мен, моля — прошепнах аз.