Избрана

— Говориш така, сякаш това е нещо хубаво, и абсолютно не го разбирам — рече Афродита.

— Не ми е приятно, че съм съгласна с нея, но защо наистина липсващата ми душа е хубаво нещо? — попита Стиви Рей.

— Защото така ще те оправим! — Двете се втренчиха в мен с озадачени, глуповати погледи. Завъртях очи. — Трябва само да измислим как да ти върнем душата и ще се излекуваш, макар че може да не си съвсем същата като преди. Ти очевидно си завършила Промяната, а това не е нормално.

— Очевидно — измърмори Афродита.

— Щом душата ти бъде излекувана и възвърнеш човечността си, ти ще станеш като преди, а това е най-важното. А с всичко останало — странните ти очи и манията да пиеш кръв — ще се справим, когато станеш като преди.

— Душата е по-важна от външността, а? — попита Афродита.

— Да, и ми лазиш по нервите с негативното си отношение.

— Мисля, че в групата ти е нужен песимист — нацупи се тя.

— Ти не си от нейната група — възрази Стиви Рей.

— Нито пък ти все още, Смрадливке — отвърна Афродита.

— Омразна вещица! Никога ли…

— Достатъчно! — Протегнах ръце към тях и се съсредоточих върху мисълта, че двете момичета се нуждаеха от хубаво напляскване. Вятърът ми се подчини и ги блъсна назад, а около тях закръжаха вихрушки. — Добре, спри! — Вятърът мигновено утихна. — Извинете. Изгубих контрол.

Афродита прокара пръсти по разрошените си коси.

— Мисля, че си изгуби ума — измърмори тя. Афродита може би беше права, но не исках да го призная.

Погледнах часовника и с изненада видях, че часът е седем. Нищо чудно, че бях изтощена.

— Вижте, всички сме уморени. Нека да поспим и да се срещнем тук след Ритуала на пълнолунието. Ще направя още проучвания и ще видя дали ще открия нещо за липсващи, или изгубени души и как се лекуват. — Сега поне имаше върху какво да се съсредоточа, вместо да се мотая безцелно из библиотеката, когато не се натисках с Лорън. По дяволите! Бях забравила за него.

— Звучи ми като план. Готова съм да се махна оттук. — Афродита стана. — Родителите ми ще отсъстват три седмици, затова не се тревожи, че може да се върнат. Два пъти седмично идват градинари, но през деня, а ти ще избухнеш в пламъци, ако излезеш на светлина, ето защо и това не би трябвало да е проблем. Прислужниците обикновено идват веднъж в седмицата, когато родителите ми ги няма, за да поддържат в идеален ред всичко в къщата, но влизат тук само когато баба ми е на гости.

— Брей, тя наистина е богата — обърна се към мен Стиви Рей.

— Очевидно — съгласих се аз.

Имаш ли кабелна телевизия? — попита Стиви Рей.

— Разбира се.

— Страхотно. — Стиви Рей изглеждаше вече малко по-щастлива.

— Е, добре, да тръгваме — казах аз и се приближих до вратата. — А, взела съм ти и мобилен телефон. Стиви Рей. В чантата ми е. Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се. Ще държа телефона си включен. — Замълчах, защото се почувствах странно несигурна, че я оставям сама.

— Тръгвай. Ще се видим по-късно — рече Стиви Рей. — Не се тревожи за мен. Аз вече съм мъртва. Какво повече може да се обърка?

— Тя е права — обади се Афродита.

Хубаво. До скоро. — Не исках да се съглася, че Стиви Рей е права. Не ми трябваше да си търся белята. Тя беше нежива и това беше ужасно, но можеше да се объркат и други неща. Побиха ме ледени тръпки при тази мисъл, но (за съжаление) не й обърнах особено внимание.

Четиринадесета глава

— Остави ме при тайната врата в оградата. Все още мисля, че не е добра идея да ни виждат заедно — каза Афродита.

Завих по Пеория Стрийт и се отправих обратно към училището.

— Изненадана съм, че държиш на мнението на другите.

— Не държа. Интересува ме Неферет. Ако си помисли, че сме приятелки, или дори, че не сме врагове, тя ще се досети, че заговорничим срещу нея.

— Определено. Но от време на време ще ни вижда заедно, защото ти ще призоваваш земята в моите кръгове.

Афродита ме погледна стреснато.

— Не.

— Да, разбира се.

— Не!

— Афродита, Никс те е надарила с връзка със земята. Мястото ти е в кръга, освен ако искаш да пренебрегнеш волята на Никс. — Не добавих думата „отново“, но тя сякаш увисна във въздуха.

— Вече казах, че ще изпълня волята на Никс — през зъби каза Афродита.

— Това означава, че довечера ще участваш в Ритуала на пълнолунието.

— Ще ми е малко трудно, тъй като вече не съм член на Дъщерите на мрака.

По дяволите! Бях забравила за това.

— Тогава ще се наложи отново да се присъединиш към Дъщерите на мрака.

Тя започна да казва нещо, но аз повиших тон и заговорих едновременно с нея.

— Това означава, че трябва да се закълнеш да спазваш новите правила.

— Досадно — измърмори Афродита.

— Пак проявяваш негативно отношение. Е, ще се закълнеш ли?

Тя прехапа устни. Мълчах, чаках и карах колата. Афродита трябваше да реши сама. Тя каза, че иска да изкупи грешките си и да изпълни волята на богинята. Но да искаш нещо и действително да го направиш са две различни неща. Афродита беше егоистка и зла доста дълго време. Понякога съзирах проблясъци на промяна в нея, но в повечето случаи виждах момичето, което Близначките наричаха с най-различни обидни имена.

— Да, все едно.