Избрана

Няма. — Не можах да повярвам, че говоря спокойно. — Дишай дълбоко. Съсредоточи се. Почерпи сили от земята. — Осъзнах, че машинално правя, каквото й казвам да прави, само че в моя случай черпех сили от петте природни стихии. — Ти си добре — добавих аз и призовах енергия от вятъра, огъня, водата, земята и духа, за да не изпадна в истерия и шок. — Ние сме добре.

— Ние сме добре… Ние сме добре… — повтаряше Афродита и трепереше толкова силно, че протегнах ръка към задната седалка и взех качулката, която държа там.

— Завий се. Почти пристигнахме.

— Но в училище няма никого. На кого ще кажем?

— Не всички са заминали. — Мислите ми трескаво препускаха в главата. — Ленобия никога не оставя конете си задълго сами и вероятно е тук. — И после се вкопчих в мрачна, но съблазнителна сламка. — И вчера видях Лорън Блейк. Той ще знае какво да направи.

— Добре… добре… — измънка Афродита.

— Чуй ме, Афродита — строго казах аз и тя обърна към мен широко отворените си, изпълнени с ужас очи. — Те ще питат защо сме заедно и по-точно защо съм те оставила до тайната врата в оградата, за да се промъкнеш обратно в училище.

— Какво ще кажем?

— Не сме били заедно и не съм те оставяла никъде, а съм ходила при баба си, а ти… — Помъчих се да подредя обърканите си мисли. — Ти си била в дома на родителите си. Видяла съм те, че вървиш към училище и съм те качила. Докато сме минавали покрай зида, ти си почувствала, че нещо не е наред, и сме спрели да проверим. И така сме я открили.

— Добре. Добре. Това ще кажа.

— Запомни ли всичко?

Тя си пое дълбоко дъх, потрепервайки.

— Ще го запомня.

Не си направих труда да паркирам на обичайното си място, а спрях възможно най-близо до главната сграда, където се намираха жилищните помещения на преподавателите. Отново подбрах Афродита и двете хукнахме по пътеката към старинните дървени порти. Безмълвно благодарих на моята богиня за политиката на училището да не заключва портата, натиснах дръжката и се натъкнах право на Неферет.

— Неферет! Трябва да дойдеш! Моля те! Страшно е! — изридах аз и се хвърлих в обятията й. Знаех, че тя е извършила невъобразими неща, но само допреди месец Неферет ми беше като майка. Всъщност тя бе станала майката, която исках да имам, и в паниката ми появата й предизвика прилив на невероятно облекчение в мен.

— Зоуи? Афродита?

Афродита се беше свлякла до стената и плачеше неудържимо. Осъзнах, че съм започнала да треперя толкова силно, че ако Неферет не ме бе прегърнала със силните си ръце, вероятно нямаше да мога да стоя на краката си. Висшата жрица ме държеше нежно, но крепко, за да ме гледа в очите.

— Какво се е случило? Кажи ми, Зоуи!

Разтреперих се още по-силно. Наведох глава и стиснах зъби, опитвайки да се съсредоточа и да почерпя сила от природните стихии, за да говоря.

— Чух нещо и…

Веднага познах ясния, силен глас на преподавателката ни по езда Ленобия, която вървеше по коридора и се насочи към нас.

— Мили Боже!

С крайчеца на замъгленото си зрение видях, че тя изтича до Афродита и се опита да й помогне да стане и да се задържи на краката си.

— Неферет? Какво се е случило?

Рязко обърнах глава по посока на познатия глас и видях Лорън. Косата му беше разрошена, сякаш беше спал. Той слизаше по стълбището, водещо към тавана му, и нахлузваше горнище на стар анцуг с емблемата „Дъщерите на мрака“. Погледите ни се срещнаха и аз някак съумях да събера сили да заговоря.

— Професор Нолън. — Учудих се, че гласът ми прозвуча ясно и силно, когато имах чувството, че тялото ми се разпада на хиляди парченца. — Тя е до тайната врата на източния зид. Някой я е убил.

Петнадесета глава

След това всичко стана много бързо, но на мен ми се струваше, че се случва с някой друг, който временно се е настанил в тялото ми. Неферет незабавно пое нещата в свои ръце. Тя прецени Афродита и мен и реши (за жалост), че единствено аз съм в състояние да отида с тях при трупа. Повика професор Ланкорд (Дракона), който пристигна въоръжен. Попита го кои воини са се върнали от зимната ваканция. Две секунди по-късно се появиха двама високи и мускулести вампири. Познавах ги бегло. В училището постоянно идваха и заминаваха най-различни възрастни вампири. Отрано бях научила, че вампирското общество е подчертано матриархално и това означава, че жените ръководят нещата. И наистина е така. Естествено мъжките вампири също са уважавани, но техните дарби са повече във физическата област, а женските са по-интелектуални и интуитивни. Най-важното е, че мъжките вампири са изумителни воини и защитници. Чувствах се в пълна безопасност, когато се качих в един голям джип, а до мен бяха двамата воини — Дракона и Лорън.

Щом наближихме, с трепереща ръка посочих мястото, където бях отбила от пътя, и Дракона спря джипа.