Избрана

— Минавах с колата оттук, където Афродита ми каза, че почувствала, че нещо не е наред — пуснах аз в ход нашата опашата лъжа. — Не видяхме много от това място. — Очите ми се стрелнаха към тъмната зона до тайната врата в оградата. — И аз се почувствах странно, затова решихме да проверим какво има. — Потрепервайки, аз си поех дъх. — Предположих, че някое хлапе се опитва да се промъкне обратно в общежитието, но не може да намери тайната врата. — Преглътнах, за да изчистя буцата, заседнала в гърлото ми. — Приближихме се до зида и видяхме, че там има нещо ужасно. Надуших… кръв. И щом разбрахме, че е професор Нолън, веднага дойдохме при вас.

— В състояние ли си да отидеш там, или предпочиташ да останеш в джипа и да ни чакаш? — Гласът на Неферет беше мил и състрадателен и аз от все сърце пожелах тя все още да е на страната на добрите.

— Не искам да оставам сама.

— Тогава ще дойдеш с мен. Воините ще ни пазят. Няма от какво да се страхуваш, Зоуи.

Кимнах и слязох от джипа. Воините, Дракона и Лорън тръгнаха от двете ни страни. Прекосихме затревената площ само за няколко секунди, усетихме миризмата и видяхме разпнатото тяло. Усетих, че коленете ми се огъват, когато вече потресените ми сетива отново регистрираха чудовищността на онова, което бяха направили с професор Нолън.

— Мили Боже! — ахна Неферет и тръгна бавно, докато стигна до ужасяващата, набучена на кол глава. Тя приглади назад косите на професор Нолън и сложи ръка на челото на мъртвата жена. — Намери покой, приятелко моя. Почивай в мир в зелените ливади на нашата богиня. Някой ден отново ще се срещнем там.

Точно когато усетих, че ще се свлека на земята, една силна ръка ме хвана за лакътя и ме задържа на крака.

— Добре си. Ще го преживееш.

Вдигнах глава, замигах усилено и видях Лорън, който продължаваше да ме държи с едната си ръка, а с другата извади от джоба си старомодна ленена кърпичка. Едва тогава забелязах, че той плаче.

— Лорън, заведи Зоуи в общежитието. Тя не може да направи нищо повече тук. Веднага щом сме достатъчно добре защитени, ще извикам човешката полиция — каза Неферет и насочи пронизващия си поглед към Дракона. Повикай тук останалите воини. Той отвори мобилния си телефон и започна да се обажда, а Неферет насочи вниманието си към мен. — Знам, че си видяла нещо потресаващо, но съм горда, че успя да запазиш хладнокръвие.

Не бях в състояние да пророня нито дума, затова само кимнах.

— Хайде да си вървим, Зоуи — промълви Лорън.

Докато той ми помагаше да се кача в джипа, тихо започна да вали студен дъжд. Погледнах през рамо и видях, че капките отмиват кръвта по тялото на професор Нолън, сякаш самата богиня плачеше за загубата й.

Лорън ми говори през целия път до училището. Не си спомням точно какво каза. Само повтаряше, че всичко ще бъде наред с хубавия си звучен глас, който чувствах как се увива около мен и се опитва да ме стопли. Той спря и ме поведе из училището, без да пуска ръката ми. Стигнахме до трапезарията, вместо до общежитието, и аз го погледнах учудено.

— Трябва да пийнеш и да хапнеш нещо, а след това ще поспиш. Ще се погрижа да получиш първите две неща преди третото, въпреки че изглеждаш готова да заспиш права — тъжно се усмихна той.

— Не съм гладна.

— Знам, но ако похапнеш, ще се почувстваш по-добре. — Ръката му се плъзна от лакътя към пръстите ми. — Нека ти приготвя нещо, Зоуи.

Оставих се да ме заведе в кухнята. Ръката му беше топла и силна и усетих, че разтопява вцепенението ми.

— Умееш ли да готвиш? — попитах аз, търсейки тема, която да не е свързана със смърт и ужас.

— Да, но не много добре — ухили се той и заприлича на красиво малко момче.

— Не звучи обещаващо. — Почувствах, че лицето ми се усмихва, но сковано и непохватно, сякаш беше забравило как да го прави.

— Не се тревожи. Ще те щадя. — Лорън придърпа високо столче от ъгъла на стаята и го сложи до дългия плот в средата на огромната кухня. — Седни.

Изпълних заповедта и изпитах облекчение, че вече няма да стоя права. Лорън се обърна към бюфетите и започна да изважда разни неща оттам и от грамадните хладилници (между другото в тях не държаха само кръв).

— Вземи. Изпий това. Бавно.

Примигах от изненада, като видях чаша червено вино.

— Не обичам…

— Това вино ще ти хареса. — Той ме погледна в очите. — Повярвай ми и го изпий.

Отпих малка глътка. Вкусът експлодира върху езика ми и разпръсна искри топлина из тялото ми.

— Вътре има кръв! — възкликнах аз.

— Да. — Лорън правеше сандвич и дори не вдигна глава да ме погледне. — Вампирите пият виното така — разредено с кръв. — Той отново се втренчи в очите ми. — Ако вкусът не ти харесва, ще ти дам нещо друго за пиене.

— Не, хубаво е. Ще го изпия така. — Отпих още една малка глътка и положих усилия да не го изгълтам всичкото наведнъж.

— Имах чувството, че няма да имаш проблем с това.

Погледнах го.

— Защо го казваш? — Усетих, че силата и разсъдъкът ми се възвръщат, докато чудесната кръв се разнасяше из тялото ми.

Той спря да приготвя сандвича и повдигна рамене.

— Ти Обвърза към себе си онова човешко момче, нали? И така успя да го намериш и спасиш от серийния убиец.

— Да.