Избрана

— Аз не съм направила нищо. Търси в дома си кой какво е направил. Аз вече не живея там.

Гласът й стана докачлив.

— Да, наистина не живееш у дома. Не знам дори защо се обаждаш. Нали ти и противната ти баба заявихте, че няма да говорите с мен?

— Твоята майка не е противна.

— За мен е такава!

— Няма значение. Права си. Не трябваше да се обаждам. Желая ти хубав живот, мамо — рекох аз и затворих.

Тя имаше право за едно. Не трябваше да й се обаждам. Картичката вероятно беше съвпадение. В Тулса и „Счупена стрела“ имаше хиляди магазини за религиозни материали, където продаваха подобни скапани картички. И всичките бяха еднакви — или гълъби и вълни, отмиващи следи по пясъка, или разпятие, кръв и гвоздеи. Не беше задължително картичката да означава нещо.

Главата ми се замая и стомахът ми се сви. Трябваше да помисля, но не можех, защото бях уморена. Щях да се наспя и после да реша какво да правя. Вместо да изхвърля картичката, сложих двете половини в най-горното чекмедже на бюрото си. След това се съблякох и нахлузих най-удобната си пижама. Нала вече хъркаше на възглавницата ми. Сгуших се до нея, затворих очи, помъчих се да изчистя съзнанието си от ужасяващите образи и неизказани въпроси и се съсредоточих върху мъркането на котката ми, докато най-после се унесох в дълбок сън.

Шестнадесета глава

Веднага разбрах, че Хийт се е върнал, защото прекъсна съня ми. Сънувах, че лежа на слънцето на голям плувен дюшек с формата на сърце в средата на езеро, направено от спрайт (кой знае защо?), когато внезапно всичко изчезна и познатият глас на Хийт прониза черепа ми.

— Зоуи!

Отворих очи. Нала се беше втренчила в мен с намръщените си зелени котешки очи.

— Нала? Чу ли нещо?

Котката измяука, стана, направи няколко кръгчета из стаята, просна се на пода и отново заспа.

— Изобщо не ми помагаш упрекнах я аз, но тя не ми обърна внимание.

Погледнах часовника и изпъшках. Беше седем вечерта. Боже, бях спала осем часа, но клепачите ми пак пареха. Какво трябваше да направя тази нощ?

После се сетих за професор Нолън, за разговора с майка ми и стомахът ми се сви.

Дали да споделя с някого подозренията си? Както Лорън загатна, Църквата на вярващите е замесена в убийството заради ужасяващото послание, което бяха оставили. Трябваше ли да споменавам нещо за факта, че нямаше да се изненадам, ако скапанякът има пръст в това зловещо деяние?

Мама даде ясно да се разбере, че той е бил вкъщи цялата нощ и сутринта. Поне така каза. Излъга ли?

През тялото ми премина тръпка. Разбира се, възможно беше да лъже. Тя би направила всичко за онзи отвратителен тип и вече го бе доказала, като ми беше обърнала гръб. Но ако лъжеше и аз я издадях, тогава щях да бъда отговорна за онова, което щеше да й се случи. Мразех Джон Хефър, но мразех ли го достатъчно, за да стана причина мама да загази заедно е него?

Идваше ми да повърна.

— Ако скапанякът е свързан с убийството, полицията ще разбере. И щом това стане, вината няма да е моя. — Изрекох думите на глас, който да ми подейства успокояващо. — Ще чакам и ще видя какво ще стане. — Не можех да я предам. Тя беше непоносима, но все пак беше моя майка и все още си спомнях времето, когато ме обичаше.

Нямаше да правя нищо, освен да се опитам да избия от главата си мислите за мама и скапаняка.

Докато продължавах да се убеждавам, че съм взела правилното решение, си спомних какво друго предстоеше тази нощ. Ритуалът на пълнолунието на „Дъщерите на мрака“. Сърцето ми се сви. Обикновено се вълнувах и бях малко нервна, а тази вечер бях само напрегната. Отгоре на всичко включването на Афродита в кръга нямаше да се хареса на останалите. Все едно. Приятелите ми трябваше да се примирят. Въздъхнах. Животът ми сериозно се объркваше. Освен това вероятно страдах от депресия. Депресираните хора не спяха ли много? Затворих парещите си очи, предавайки се на диагнозата, която сама си поставих, и се унасях в сън, когато в главата ми се разнесе вик: „Зоуи, мила!“ и будилникът започна да дрънчи. Будилник? Беше почивен ден. Не бях нагласила будилника. Мобилният ми телефон мелодично иззвъня с онзи звук, който издава, когато получа съобщение. Отворих го сънена и вместо едно видях четири съобщения.

„Зи! Върнах се!“ „Зи, трябва да те видя.“ „Още те обичам, Зи.“ „Зи? Обади ми се.“

— Хийт. — Въздъхнах и отново се отпуснах в леглото. — По дяволите! Нещата се влошават. Какво щях да правя с него?

Той и аз бяхме Обвързани от преди повече от месец. Бандата на неживите хлапета нападна Хийт и едва не го уби. Аз изиграх ролята на тежката артилерия и го спасих, но преди да се измъкнем, се появи Неферет и изтри спомените ни. Благодарение на дарбата на Никс възвърнах спомените си, но нямах представа дали Хийт си спомня нещо.