Избрана

— Какво беше това?

— Казах да. Ще се закълна в новите ви шибани правила.

— Псувните означават ли, че смяташ правилата за наистина шибани?

— Не, в псувните няма нищо, което да подсказва такова нещо. Само ще кажа, че ще бъда достойна за въздуха, вярна на огъня, мъдра към водата, съпричастна към земята и искрена с духа. Ето защо смятам, че новите ви правила са шибани.

— Щом мислиш така, тогава защо си ги научила?

— Опознай врага си — цитира тя.

— Между другото, кой го е казал?

Афродита вдигна рамене:

— Някой в миналото.

Реших, че тя е пълно говедо, но естествено нямах намерение да й го кажа.

— Е, пристигнахме.

Отбих и спрях. За щастие облаците, които се бяха насъбрали в късните вечерни часове, се бяха увеличили и утрото беше тъмно и мрачно. Афродита трябваше само да прекоси малката затревена площ между пътя и оградата, опасваща училището, да мине през тайната врата и после да извърви късата пътека до общежитието. Както Близначките биха се изразили, фасулска работа. Присвих очи, погледнах небето и се замислих дали да не помоля вятъра да довее още облаци, за да стане още по-тъмно, но намусеното лице на Афродита можеше да понесе малко слънчева светлина.

— Ще дойдеш на ритуала довечера, нали? — напомних й и се запитах защо се бави да слезе от колата.

— Да, ще дойда.

Гласът й прозвуча разсеяно. Все едно. Понякога Афродита беше много странна.

— Добре. До скоро.

— Да, до скоро — смотолеви тя, отвори вратата и най-после слезе. Преди обаче да я затвори, Афродита се наведе и рече: — Нещо не е наред. Усещаш ли?

Замислих се.

— Знам ли. Чувствам се неспокойна и напрегната. — Вгледах се внимателно в нея. — Подготвяш се да имаш видение ли?

— Не знам. Не умея да ги предвиждам. Случвало се е дори да имам предчувствие, но после да нямам видение.

Афродита беше пребледняла и се бе изпотила (а това определено не беше нормално за нея).

— Може би трябва да се върнеш в колата. Вероятно всички спят и никой няма да ни види, че влизаме заедно.

Афродита беше досадна, но бях виждала как виденията я правят безпомощна и й причиняват болка и не исках да бъде на дневна светлина, когато й се яви някое.

Тя разтърси тяло и ми напомни на котка, която се изтръсква от дъжда.

Нищо ми няма. Вероятно само си въобразявам. Ще се видим довечера.

Афродита забърза към дебелия зид от тухли и камъни около двора на училището. Покрай оградата растяха огромни стари дъбове и хвърляха сянка, която изведнъж ми се стори необикновено зловеща. Боже, кой си въобразяваше сега? Ръката ми беше на скоростния лост и тъкмо превключих на първа, за да се махна оттам, когато Афродита изпищя.

Понякога не разсъждавам. Тялото ми поема контрола и направо действам.

В онзи миг се случи същото. Изскочих от колата и се втурнах към Афродита, преди да се замисля. Щом стигнах до нея, едновременно осъзнах две неща. Първото беше, че нещо ухае чудесно и познато, но същевременно беше и непознато. Каквото и да беше, мирисът се стелеше наоколо като уханна мъгла и аз машинално го вдъхнах дълбоко. Второто беше, че видях Афродита — беше се навела, повръщаше и ридаеше. Гледката не беше приятна. Бях твърде заета да я гледам и да се опитвам да разбера какво става, разсеяна от прекрасния аромат, затова не го забелязах. Веднага.

— Зоуи! — изхлипа Афродита. — Доведи някого! Бързо!

— Какво има? Видение ли? Какво не е наред? — Хванах я за раменете и се опитах да я изправя, докато тя продължаваше да повръща.

— Не! Зад мен! На зида… — Афродита се задави, но вече нямаше какво да повръща. — Неописуемо е!

Очите ми неволно погледнаха нагоре и зад нея и се насочиха към сенчестия зид.

Не бяха виждала по-ужасяващо нещо. Отначало съзнанието ми отказа да възприеме онова, което виждаха очите. По-късно реших, че може би е било някакъв моментален защитен механизъм. За жалост не продължи дълго. Примигах и се втренчих в мрака. Там имаше нещо слузесто, влажно и…

И тогава познах сладникавата съблазнителна миризма. Преборих се с желанието да коленича до Афродита и да повърна. Долових мирис на кръв — не обикновена човешка кръв, която ухае вкусно, а смъртоносно изтичащата жизнена кръв на възрастен вампир.

Тялото й беше гротескно приковано с гвоздеи към грубоват дървен кръст, подпрян на оградата. Бяха заковали не само китките и глезените й, но бяха пронизали и сърцето й с дебел кол. На главата й имаше някаква хартия, забита с пръта. Видях, че там е написано нещо, но очите ми не можеха да се съсредоточат да прочетат думите. Бяха отрязали главата й. Разбрах, че е професор Нолън, защото бяха набучили главата й на кол до трупа й. Ветрецът леко развяваше дългите й черни коси и това й придаваше неприлично грациозен вид. Устата й беше отворена в ужасяваща гримаса, но очите й бяха затворени.

Хванах Афродита за лакътя и я дръпнах да стане.

— Хайде! Трябва да повикаме помощ.

Подпирайки се една на друга, двете се запрепъвахме към колата. Нямам представа как успях да включа двигателя и да потегля.

— М-м-мисля, че пак ще повърна. — Зъбите на Афродита тракаха толкова силно, че едва говореше.