Избрана

Разопаковах гладката бяла кутия и я отворих. Вътре имаше друга, много по-малка кутия, сложена в купчина дребни късчета лилава хартия. Любопитството направо ме убиваше. Извадих кутийката от лилавото й гнездо. Няколко ивички хартия полепнаха от статичното електричество по дъното на кутията и аз ги махнах, преди да я отворя. Докато те летяха към масата, аз надникнах в кутията и затаих дъх. Върху ложе от бял памук лежеше най-красивата сребърна гривна, която бях виждала. Взех я и ахнах от блещукащите амулети. Имаше морска звезда, мидички и морски кончета, а помежду им — прелестни сребърни сърчица.

— Великолепна е! — възкликнах аз и я сложих на китката си. — Кой ли ми я е изпратил? — Засмях се и завъртях китката си насам-натам. Светлината на газените лампи, която не увреждаше чувствителните ни очи, се отрази в лъскавото сребро, което заблестя като шлифован диамант. — Трябва да е от баба, но това е странно, защото ще се срещаме след… — Изведнъж осъзнах, че всички са притихнали и в стаята цари неловко мълчание. Погледнах приятелите си. Израженията им варираха от шок (Деймиън) до тревога (Близначките) и гняв (Ерик). — Какво?

— Вземи — рече Ерик и ми подаде картичка, която сигурно бе паднала от кутията заедно с полепналите за нея късчета хартия.

— О! — възкликнах аз.

Мигновено познах разкривения почерк. „По дяволите!“ Подаръкът беше от Хийт, повече известен като гадже номер две. Докато четях краткото писмо, почувствах, че лицето ми се сгорещява, и знаех, че е придобило абсолютно непривлекателния оттенък на яркочервеното.

„Зи, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! Знам колко много мразиш скапаните подаръци, които смесват рождения ти ден с Коледа, затова ти изпратих нещо, което сигурно ще харесаш. Подаръкът няма нищо общо с Коледа. Пфу! Ненавиждам тъпите Кайманови острови и скучната ваканция с родителите ми, затова броя дните, когато ще бъда отново с теб. Ще се видим на двайсет и шести! Обичам те с цялото си сърце. Хийт.“

— О! — повторих аз като пълна идиотка. — От Хийт е. — Искаше ми се да потъна вдън земя.

— Чакай малко. Защо не си ни казала, че не харесваш подаръци за рождения си ден, които имат нещо общо с Коледа? — попита Шоуни по типичния за нея сериозен начин.

— Да, трябваше да споменеш нещо добави Ерин.

— Ами… — неясно измънках аз.

— Решихме, че снежният човек е чудесна идея, но явно не е така, след като мразиш коледните неща — отбеляза Деймиън.

— Не мразя коледните неща — неубедително възразих аз.

— Харесвам глобусите със сняг — промълви Джак, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Щастлив съм, когато гледам танцуващите снежинки.

— Хийт, изглежда, знае по-добре от нас какво ти харесва. — Гласът на Ерик беше монотонен и безизразен, но очите му бяха помръкнали от обида и стомахът ми се сви.

— Не, Ерик, не е така — побързах да отрека и направих крачка към него.

Той се дръпна назад, сякаш бях болна от някаква ужасна болест, с която можеше да се зарази, и изведнъж това ме ядоса. Не бях виновна, че Хийт ме познава, откакто бях в трети клас, и преди години се беше досетил за проблема със смесените подаръци. Да, той знаеше за мен неща, които другите не знаеха, но в това нямаше нищо странно. Той беше част от живота ми от седем години, а Ерик, Деймиън, Близначките и Джак — само от два месеца. Защо аз да съм виновна?

Нарочно погледнах часовника си.

— След петнайсет минути имам среща с баба в „Старбъкс“ По-добре да не закъснявам. — Тръгнах към вратата, но преди да изляза от стаята, спрях. Обърнах се и погледнах приятелите си. — Не исках да обидя никого. Съжалявам, ако писмото на Хийт ви е накарало да се почувствате засегнати, но вината не е моя. А и казах на някого, че не ми харесва, когато хората смесват рождения ми ден с Коледа. На Стиви Рей.

Трета глава

„Старбъкс“ се намираше на площад „Утика“ Страхотният базар, който е малко по-нататък по улицата от Дома на нощта, беше много по-оживен, отколкото предполагах, че ще бъде. Вярно, зимната вечер беше необикновено топла, но все пак беше двайсет и четвърти декември и наближаваше девет часа. Човек би си помислил, че хората ще си бъдат у дома да се подготвят за захаросани сливи и други лакомства, а не да търсят ободряване с кофеин.

„Не, строго си казах аз, — няма да бъда в лошо настроение пред баба. Виждам я твърде рядко и няма да развалям малкото време, което прекарваме заедно.“ Освен това баба е абсолютно наясно с факта, че подаръците за рождения ми ден обикновено са скапани, и винаги ми носи нещо неповторимо и прекрасно като самата нея.

— Зоуи! Тук съм!

Забелязах, че баба ми маха с двете си ръце, седнала на маса в ъгъла на заведението. Този път не беше необходимо да изкривявам лице в престорена усмивка. Приливът на щастие, когато я видя, винаги е искрен, а това ме накара да си проправя път през тълпата и да забързам към нея.