Избрана

— О, Зоуи, пиленцето ми! Много ми липсваш, а-вет-си а-ге-хут-са — Индианската дума на племето чероки за „дъще“ се уви около мен заедно с топлите, познати ръце на баба, които приятно и успокояващо ухаеха на лавандула и на родния ми дом. Вкопчих се в нея, поглъщайки обич, сигурност и одобрение.

— И ти ми липсваш, бабо.

Тя ме притисна до себе си още веднъж и после ме отдалечи на една ръка разстояние.

— Нека те погледам. Да, личи си, че си на седемнайсет. Изглеждаш много по-зряла и мисля, че си малко по-висока, отколкото когато беше само на шестнайсет.

Усмихнах се.

— О, бабо, знаеш, че не съм се променила.

— Как да не си! Годините винаги добавят красота и сила на определен тип жени — и ти си такава.

— Ти също, бабо. Изглеждаш страхотно! — Не говорехме празни приказки. Баба беше поне на петдесет и няколко, но на мен ми се струваше вечно млада. Е, не вечно млада като жените вампири, които изглеждат на двайсет и няколко, когато всъщност са на петдесет и няколко (или дори на сто и петдесет години). Баба беше прелестно вечно младо човешко същество с гъсти посребрели коси и добри кафяви очи.

— Бих искала да не се налага да криеш прекрасните си татуировки, когато идваш на среща с мен. — Пръстите й спряха за миг на лицето ми, където набързо си бях сложила плътната пудра, която новаците трябваше да използват, когато напускат територията на Дома на нощта. Да, хората знаеха, че съществуват вампири. Възрастните вампири не се криеха, но правилата за новаците бяха различни. Мисля, че в това има логика, защото тийнейджърите невинаги се справят умело с конфликтите, а човешкият свят е склонен към конфликти с вампирите.

— Така трябва. Правила, бабо — повдигнах рамене аз.

— Не си закрила красивите белези на врата и рамото си, нали?

— Не, затова съм облякла жакет. — Огледах се, за да се уверя, че никой не ни гледа, отметнах назад косите си и смъкнах ръкава на жакета, за да се види сапфирената дантелена плетеница на врата и рамото ми.

— О, Зоуи, пиленцето ми, вълшебна е прошепна баба. — Много се гордея, че богинята избра теб като специална и те беляза с толкова прекрасна татуировка.

Тя ме прегърна отново и аз се притиснах до нея невероятно благодарна, че я имам в живота си. Баба ме приемаше такава, каквато бях. За нея нямаше значение, че се превръщам във вампир, нито че вече изпитвах жажда за кръв и имах дарбата да призовавам петте природни стихии — въздух, огън, вода, земя и дух. За баба аз бях нейната а-вет-си а-ге-хут-са, дъщерята на сърцето й, и всичко останало беше на второ място. Беше странно и същевременно чудесно, че тя и аз сме толкова близки и си приличаме толкова много, когато истинската й дъщеря, моята майка, беше съвършено различна.

— Движението по пътищата беше ужасно! Мразя да напускам „Счупена стрела“ и да се мъча да си проправям път до Тулса по време на празничната суетня.

За съжаление мислите ми сякаш я повикаха и гласът на майка ми охлади със студен душ щастието ми. Баба и аз се отделихме от прегръдките си и видях майка ми да стои до нашата маса. Държеше правоъгълна кутия от сладкарски магазин и опакован подарък.

— Мамо?

— Линда? — попита баба едновременно с мен.

Тя изглеждаше стъписана като мен от внезапната поява на майка ми. Баба никога не би я поканила, без да ми каже. Ние двете бяхме на едно мнение за майка ми. Първо, тя разваляше настроението ни. Второ, искахме мама да се промени. И трето, знаехме, че това вероятно никога нямаше да стане.

— Не се изненадвайте толкова много. Нима не бих дошла на рождения ден на дъщеря си?

— Но, Линда, когато миналата седмица говорих с теб, ти каза, че ще изпратиш по пощата подаръка на Зоуи — възрази баба, обезпокоена като мен.

— Това беше, преди да споменеш, че ще се срещате тук — рече мама и ме погледна намръщено. — Вярно, Зоуи не ме покани, но съм свикнала да имам дъщеря, която не ме уважава.

— Мамо, ти не си говорила с мен от месец. Как да те поканя? — Опитах се да говоря безразлично. Не исках посещението на баба да се изроди в грандиозна драматична сцена, но мама не бе произнесла и десет изречения, а вече ме вбеси. С изключение на глупавата коледна картичка за рождения ми ден, която ми изпрати, бяхме общували единствено, когато тя и противният й съпруг, скапанякът, бяха дошли на родителска среща в Дома на нощта преди месец. Посещението им беше пълен кошмар. Скапанякът, който беше старейшина в Църквата на вярващите, както обикновено показа тесногръдието, фанатизма и предубедеността си. Накрая го изгониха и го предупредиха да не се мярка повече в училище. Майка ми изтърча подир него като добра, покорна съпруга.

— Не получи ли картичката ми? — Обиденият тон на мама започна да се разпада от втренчения ми поглед.

— Получих я.

— Ето, виждаш ли? Мисля за теб.

— Добре, мамо.

— Можеш да ми се обаждаш от време на време — укорително добави тя.

Въздъхнах:

— Съжалявам, мамо. Срокът приключва и в училище е пълна лудница.

— Надявам се, че имаш добри оценки.

— Да, мамо. — Тя ме караше да се чувствам тъжна, самотна и ядосана.