Избрана

— Знаеш ли, че Брам Стокър е бил обвързан с вампир и затова е написал книгата? — прехласвах се аз, докато внимателно прелиствах дебелите страници, разглеждайки илюстрациите, които наистина бяха страшни.

— Нямах представа, че Стокър е имал връзка с вампир — отвърна баба.

— Не бих нарекла връзка това да те ухапе вампир и да те омагьоса — обади се майка ми.

Баба и аз я погледнахме. Въздъхнах.

— Мамо, възможно е човек и вампир да имат връзка. Това е Отпечатване. — Е, ставаше дума и за жажда за кръв, и сериозни желания наред с психичната връзка, която можеше да бъде доста смущаваща, както бях научила от преживяването си с Хийт, но нямаше да го споменавам пред мама.

Тя потрепери, сякаш нещо гнусно бе прокарало пръсти по гърба й.

— Звучи ми отвратително.

— Майко, не разбираш ли, че има две съвсем ясни възможности за бъдещето ми? Едната е да стана нещо отвратително, както ти го нарече, а другата е да умра до четири години. — Не исках да обсъждам този въпрос с нея, но отношението й сериозно ме ядосваше. — Какво предпочиташ — да ме видиш мъртва или възрастен вампир?

— Нито едното от двете, разбира се.

— Линда. — Баба сложи ръка на крака ми под масата и го стисна. — Зоуи иска да ти каже, че трябва да приемеш нея и новото й бъдеще и че отношението ти я обижда.

— Моето отношение? — Помислих, че мама ще се впусне в една от тирадите си на тема „Защо вечно се заяждате с мен“, но тя ме изненада, като си пое дълбоко дъх и ме погледна в очите. — Не искам да те обиждам, Зоуи. — За миг тя изглеждаше като преди, като майката, преди да се омъжи за Джон Хефър и да се превърне в идеалната съпруга на църковен активист.

Сърцето ми се сви.

— Обиждаш ме, мамо — чух се да казвам.

— Извинявай — отговори тя и протегна ръка към мен. — Нека започнем рождения ден отначало, а?

Сложих ръката си в нейната и изпитах предпазлива надежда. Може би в нея бе останала част от предишната ми майка. Беше дошла сама, без скапаняка, и това беше чудо. Стиснах ръката й и се усмихнах.

— Съгласна съм.

— Тогава отвори подаръка си и ще ядем торта. — Мама плъзна към мен пакета, който стоеше до все още недокоснатата торта.

— Добре. Опитах се да запазя въодушевлението в гласа си, въпреки че подаръкът беше увит в хартия, изрисувана с мрачен коледен пейзаж. Усмивката ми се задържа, докато познах бялата кожена корица и златистите букви. Стана ми лошо. Обърнах книгата и прочетох: „Светата Библия, издание на Църквата на вярващите“ Друг блясък на кичозно златисто привлече погледа ми. В долната част на корицата пишеше: „Семейство Хефър“ Между първите страници на книгата беше пъхната червена кадифена лентичка за отбелязване със златист пискюл. Опитвайки се да печеля време, за да измисля какво друго да кажа, освен: „Това е наистина ужасен подарък!“, оставих страниците да се отворят там и примигах, защото се надявах, че онова, което чета, е зрителна измама. Не. Наистина беше там. Книгата се беше отворила на страницата с родословното дърво. ЛИНДА ХЕФЪР, името на мама, беше написано със странния наклонен назад почерк на лявата ръка на скапаняка. Имаше черта, свързваща го с ДЖОН ХЕФЪР и датата на сватбата им отстрани. Под имената им, сякаш бяха техни деца, видях изредени брат ми, сестра ми и аз.

Е, добре, биологичният ми баща Пол Монтгомъри ни беше зарязал, когато бях малка, и направо изчезна от лицето на земята. От време на време пристигаше окайващо малък чек за издръжка на децата без обратен адрес, но освен тези редки случаи, той не беше част от живота ни повече от десет години. Да, баща ми беше боклук, но все пак той беше моят татко, а не Джон Хефър, който ме мразеше и в червата.

Вдигнах глава от фалшивото родословно дърво и погледнах мама в очите. Гласът ми прозвуча изненадващо стабилно и дори спокойно, но в душата ми бушуваха объркани чувства.

— Какво си мислеше, когато реши да ми подариш това за рождения ден?

Мама се притесни от въпроса ми:

— Мислехме, че ще искаш да знаеш, че все още си част от семейството.

— Но не съм — отдавна, още преди да бъда белязана. И двамата го знаете.

— Баща ти със сигурност не…

Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне.

— Не! Джон Хефър не е мой баща. Той е твой съпруг и само това. Изборът е твой, а не мой. — Раната, която кървеше в мен, откакто майка ми се появи, се отвори и разплиска гняв из цялото ми тяло. — Виж какво, мамо, когато си купувала подаръка ми, е трябвало да избереш нещо, което мислиш, че ще се хареса на мен, а не с каквото съпругът ти би искал да се задавя.

— Не знаеш какво говориш, млада госпожице — мама се втренчи гневно в баба. — Отношението й се дължи на твоето влияние.

Баба озадачено повдигна едната си посребряла вежда:

— Благодаря, Линда. Това може би е най-хубавото нещо, което си ми казвала.

— Къде е той? — попитах аз.

— Кой?

— Джон. Къде е той? Ти не си дошла тук заради мен. Дошла си, защото той е искал да ме накараш да се почувствам зле. А това е нещо, което той не би пропуснал. Е, къде е?

— Не знам какво имаш предвид.

Майка ми виновно стрелна очи насам-натам и аз разбрах, че съм отгатнала правилно. Станах и извиках:

— Джон! Излез, където и да си!