— Е, добре, че баба ти ме покани. — Мама взе да се суети с пакетите, които беше донесла. — Както обикновено, никой друг не се сети да донесе торта.
Всички седнахме и мама започна да се бори с лепенката на кутията от сладкарския магазин. Докато тя беше заета, баба и аз си разменихме погледи на пълно разбирателство. Знаех, че тя не е поканила мама, а на нея й беше ясно, че ненавиждам тортите за рожден ден, особено евтината, прекалено сладка торта, която мама неизменно поръчва от сладкарския магазин. С ужас и същевременно с интерес, обикновено запазен за зяпане по катастрофирали коли, аз наблюдавах как мама отваря кутията и изважда малка, правоъгълна, еднопластова бяла торта. Традиционното „Честит рожден ден“ беше написано с червени букви, подхождащи на червените коледни звезди, пльокнати в ъглите. Цялото нещо беше украсено със зелена глазура.
— Красива е, нали? Хубава и коледна. — Мама се опита да махне етикета с намалената наполовина цена от капака на кутията, а после изведнъж се вцепени и ме погледна с широко отворени очи. — Но ти вече не празнуваш Коледа, нали?
Припомних си престорената усмивка, която използвах преди, и я лепнах на лицето си.
— Ние празнуваме зимното слънцестоене, което беше преди два дни.
— Обзалагам се, че дворът на училището е много красив в момента — усмихна се баба и погали ръката ми.
— Защо дворът на училището ще е хубав? — изтърси майка ми. — Щом не празнуват Коледа, защо ще украсяват елхи?
Баба ме изпревари с обяснението:
— Линда, зимното слънцестоене се празнува преди Коледа. Древните хора са украсявали коледни елхи — с леко иронична интонация каза баба, — още преди хиляди години. Християните са заимствали традицията от езичниците, а не обратното. Църквата е избрала двайсет и пети декември като дата за раждането на Исус, за да съвпада с празненствата за зимното слънцестоене. Ако си спомняш, през цялото време, докато ти растеше, увивахме в станиол шишарки, окачвахме ябълки, пуканки и червени боровинки на някое дърво навън и аз го наричах дърво на зимното слънцестоене. А вътре слагахме коледната елха. — Баба се усмихна тъжно и леко озадачено на дъщеря си, а после се обърна към мен. — Украсихте ли дърветата в училищния двор?
Кимнах:
— Да, изглеждат изумително, а птиците и катеричките са пощурели.
— Защо не отвориш подаръците си, а после да хапнем торта и да пием кафе? — предложи мама, сякаш баба и аз не бяхме казали нищо.
Баба засия.
— Да, от месец чакам с нетърпение да ти ги дам. — Тя се наведе и извади два подаръка от чантата си до масата. Единият беше голям и покрит с хартия в ярки цветове (и определено не коледни), а другият имаше размерите на книга и беше опакован в кремава, тънка и мека хартия, каквато дават в шикозните бутици. Отвори първо този. — Баба бутна към мен високия подарък и аз нетърпеливо го разопаковах. Вътре беше магията на детството ми.
— О, бабо! Много ти благодаря. — Притиснах лице до лавандулата с ярки цветове, която тя беше засадила в саксия от тъмночервена глина, и вдъхнах аромата. Уханието на чудесната билка донесе видения за лениви летни дни и пикници с баба. — Идеална е.
— Трябваше да я отгледам бързо в оранжерията, за да разцъфне за теб. А, ще ти трябва и това. — Баба ми подаде хартиен плик. — Вътре има специална лампа, която подпомага растежа, и поставка, за да получава лавандулата достатъчно светлина, без да дърпаш завесите на стаята си и да нараняваш очите си.
Усмихнах й се:
— Ти мислиш за всичко.
Погледнах мама и видях, че изражението й е безучастно, сякаш й се иска да бъде другаде. Изпитах желание да я попитам защо изобщо си е направила труда да дойде, но болка затвори устата ми и това ме изненада. Мислех, че съм преодоляла способността й да ме обижда, но, изглежда, седемнайсет години не бяха толкова много, колкото си въобразявах.
— Взела съм ти и още нещо, Зоуи, пиленцето ми — продължи баба и ми даде увития в тънка мека хартия пакет.
Знаех, че тя е забелязала каменното мълчание на мама и, както обикновено, се опитваше да компенсира скапаното и родителско поведение.
Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, разопаковах подаръка и видях старинна книга с кожени корици. Прочетох заглавието и ахнах.
— „Дракула“? Купила си ми „Дракула“!
— Погледни страницата с авторските права, миличка.
Очите на баба блестяха от удоволствие.
Отворих на издателската страница и не можах да повярвам на очите си.
— Боже! Първото издание!
Баба се засмя щастливо.
— Прелисти две страници.
Направих го и съзрях подписа на Ейбрахам „Брам“ Стокър, долу на заглавната страница, и датата: януари, 1899 година.
— Първото издание с автограф. Сигурно е струвало куп пари! — Увих ръце около баба и я прегърнах.
— Намерих го в една много занемарена антикварна книжарница, която е на път да фалира. Не беше скъпа. В края на краищата това е само първото американско издание на Стокър.
— Страхотно е! Невероятно е, бабо! Много ти благодаря.
— Знам колко много обичаш тази страшна стара история и в светлината на скорошните събития реших, че ще бъде иронично и забавно да имаш издание с автограф.