Избрани творби в два тома. Том втори

Баща ти се върна чак в полунощ. Каза вяло: «Да я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.» И аз се почувствувах така, сякаш ми бяха ударили плесница. Меме се беше посъвзела след разтривките. Разярена, извиках: «Да, със спирт, точно така. Вече я разтрихме и е по-добре. Но за това не ни беше нужно да сме живели осем години на чужд гръб.» А баща ти, все така снизходителен, с тази своя глупава примирителност: «Няма нищо страшно. Един ден сама ще се убедиш в това.» Като че ли оня беше пророк.“

Разгорещена, говорейки възбудено, този следобед мащехата ми сякаш отново изживяваше събитията от онази далечна вечер, когато докторът бе отказал да се погрижи за Меме. Розмаринът сякаш изнемогваше от ослепителната септемврийска светлина, от вцепенението на щурците, от пъхтенето на мъжете, които наблизо се мъчеха да откачат една врата от пантите й.

„Но скоро след това Меме отиде на неделна служба нагиздена като знатна дама. Спомням си, сякаш и сега я виждам, че носеше чадърче с преливащи се цветове.

Меме, Меме. Това също беше божие наказание. В това, че я взехме от родителите й, които я моряха от глад, че се грижехме за нея, че й дадохме подслон, храна и име, също виждам ръката на провидението. Когато на другия ден я видях на вратата да чака някой от индианците да й отнесе сандъка, и аз самата не знаех къде отива. Беше променена и сериозна (като че ли и сега я виждам), стоеше до сандъка и разговаряше с баща ти. Всичко стана, без да се посъветват с мене, Чабела. Сякаш аз бях някакво плашило, нарисувано на стената. Преди да успея да попитам какво става, защо се случват странни работи в собствената ми къща и без мое знание, баща ти ми каза: «Няма какво да разпитваш Меме. Тя си отива, но може би ще се върне след известно време.» Аз го попитах къде отива, но той не ми отговори. Отиде си, влачейки налъми, сякаш аз не му бях жена, а някакво си плашило, нарисувано на стената.

Чак след два дена разбрах, че оня си беше отишъл на разсъмване, като дори не беше проявил благоприличието да се сбогува. Беше влязъл като у дома си и след осем години си излизаше ей така, без да се сбогува, без да каже нито дума. Същински крадец. Аз си помислих, че баща ти го е изпъдил, задето отказа да помогне на Меме. Но като го попитах още същия ден, той се задоволи само да каже: «Ние двамата трябва надълго и широко да говорим за това.» А ето че изминаха цели пет години, без да засегне този въпрос.

Само с баща ти и в една безредна къща като тази, в която всеки прави, каквото си иска, можеше да се случи такова нещо. В Макондо се говореше само за това, а аз все още не знаех, че Меме се появила в черквата нагласена, сякаш бе станала дама, и че баща ти имал наглостта да я поведе за ръка през площада. Тогава именно разбрах, че не е толкова далеч, колкото си мислех, а живее с доктора в къщата на ъгъла. Бяха отишли да живеят заедно, като свине, без дори да прекрачат прага на черквата, макар че Меме беше кръстена. Веднъж казах на баща ти: «И този грях ще бъде наказан от бога.» Но той не каза нищо. Беше си все същият спокоен човек, след като беше подкрепил откритото съжителство и скандала.

И все пак сега се радвам, че стана тъй, защото в замяна на това докторът напусна къщата ни. Ако не се беше случило, още щеше да живее в стаичката. Когато разбрах, че е напуснал дома ни и е отнесъл в къщата на ъгъла вехториите си и оня сандък, който не можеше да мине през пътната врата, се почувствувах по-спокойна. Това беше моята победа, отсрочена с осем години.

След две седмици Меме беше отворила дюкянчето си и дори си имаше шевна машина. Беше купила нова Domestic с парите, които той натрупа у дома. За мене това беше оскърбление. Така и казах на баща ти. Но макар и да не реагираше на възмущението ми, личеше, че е по-скоро доволен от постъпката си, отколкото разкаян, сякаш беше спасил душата си, противопоставяйки на благоприличието и честта на нашия дом пословичната си търпимост, своето разбиране и великодушие. И дори известно неблагоразумие. Казах му: «Ти хвърли на свинете най-хубавото от убежденията си.» А той, както винаги, ми отвърна:

— И това ще проумееш някой ден.“

8

Декември дойде като неочаквана пролет, като описан в книга. И с него дойде Мартин. Появи се у дома след обяд, със сгъваем куфар, пак със сакото с четири копчета, сега чисто и току-що изгладено. Нищо не ми каза, защото отиде право в кабинета да разговаря с баща ми. Денят на сватбата беше определен още през юли. Но два дни след завръщането на Мартин през декември баща ми повика мащехата в кабинета, за да й каже, че сватбата трябва да стане в понеделник. Беше събота.

Роклята беше готова. Мартин идваше у дома всеки ден, говореше с баща ми, който споделяше с нас впечатленията си, докато се хранехме. Аз не познавах годеника си. Никога не бях оставала насаме с него. Но изглежда, че сърдечно и крепко приятелство свързваше Мартин с баща ми, а баща ми говореше за Мартин така, сякаш не аз, а той самият щеше да се жени за него.