Избрани творби в два тома. Том втори

Последната нощ, когато разговаряхме на чардака, беше по-горещо от обикновено. Само след няколко дни той щеше да се върне от бръснарницата и да се затвори завинаги в стаята си. Но онази последна нощ на чардака, една от най-горещите и тежки, които съм запазил в паметта си, той се показа разбиращ, както много рядко се случваше. Единственото нещо, което, изглежда, живееше в тази огромна пещ, бе глухо отекващата песен на щурците, възбудени от жаждата в природата, и мъничката, незначителна и все пак прекомерна дейност на розмарина и туберозата, които пламтяха в пустия час. И двамата мълчахме, а от нас се стичаше онова мазно и лепкаво вещество, което не е пот, а протеклата слуз на разлагащата се жива материя. От време на време той поглеждаше звездите, небето, опустошено от ослепителния летен блясък, а после оставаше неподвижен, сякаш изцяло вглъбен в хода на тази чудовищно жива нощ. Седяхме така, умислени, един срещу друг, той — в коженото си кресло, аз — в люлеещия се стол. Изведнъж се мярна бяло крило и аз видях самотната му тъжна глава, клюмнала на лявото рамо. Спомних си за живота му, за неговата самота, за ужасния му душевен смут. Спомних си с какво мъчително безразличие наблюдаваше той зрелището на живота. Преди ми се струваше, че с него ме свързват сложни чувства, противоречиви понякога и тъй изменчиви, както и неговата личност. Но в този миг ни най-малко не се усъмних, че съм го обикнал дълбоко. Стори ми се, че съм прозрял в себе си онази тайнствена сила, която още от първия миг ме подтикна да го закрилям, и усетих като жива рана болката в тъмната му душна стая. Видях го мрачен и сломен, смазан от обстоятелствата. Внезапно, като ме погледна с жестоките си и проницателни жълти очи, се уверих, че тайната на безизходната му самота ми бе разкрита от напрегнатия пулс на нощта. И преди самият аз да успея да се замисля защо правя това, го попитах:

— Кажете ми, докторе, вярвате ли в бога?

Той ме погледна. Косата му падаше върху челото и целият той гореше от някакъв вътрешен огън, но на лицето му все още нямаше нито сянка от вълнение или смущение. Отговори с напълно овладения си ленив глас на преживно животно:

— За първи път ми задават този въпрос.

— А вие самият, докторе, задавали ли сте си го някога?

Не изглеждаше нито безразличен, нито развълнуван. Като че ли почти не се интересуваше от мен. Нито от моя въпрос, още по-малко от целта му.

— Трудно е да се каже.

— Но не ви ли плаши нощ като тази? Нямате ли чувството, че някой по-голям от всички броди из плантациите, докато нищо не се движи и всичко изглежда поразено от стъпките му?

Сега той мълчеше. Щурците изпълваха пространството отвъд прохладния, жив и почти човешки мирис на жасминовия храст, посаден в памет на първата ми жена. Един исполин бродеше сам в нощта.

— Мисля, че нищо подобно не ме смущава, полковник. — Но сега и той изглеждаше поразен, също като нещата, като розмарина и туберозата в горещото си пространство. — Смущава ме това — продължи той, като ме погледна сурово право в очите, — че съществува човек като вас, способен да твърди със сигурност, че разбира онзи, който броди в нощта.

— Ние се стремим да спасим душата си, докторе. Това е разликата.

И тогава си позволих да отида по-далече, отколкото възнамерявах:

— Вие не го усещате, защото не сте вярващ.

А той ми отвърна спокоен и невъзмутим:

— Не е тъй, полковник, повярвайте ми. Работата е там, че ме смущава както мисълта, че бог съществува, така и мисълта, че не съществува. Ето защо предпочитам изобщо да не мисля за това.

Не знам защо предчувствувах, че точно така ще ми отговори. „Той е скаран с бога“, помислих, като чух това, което ми каза непринудено, ясно и точно, сякаш го бе прочел някъде. Аз все още бях упоен от вцепенението на нощта. Чувствувах се сред необятна галерия от пророчески картини.

Там, зад парапета, беше градинката, която обработваха Аделаида и дъщеря ми. Затова пламтеше розмаринът — защото те всяка сутрин го поддържаха с грижите си, та в нощи като тая жаркият му дъх да се носи из къщата и да прави по-спокоен съня. Жасминовият храст изпращаше натрапчивия си мирис и ние го вдъхвахме, защото той беше връстник на Исабел, защото в известен смисъл тази миризма беше продължение на майка й. Щурците бяха в двора, сред храстите — забравили бяхме да почистим бурените след дъжда. И единственото невероятно, изумително нещо беше, че той седи тук и бърше с огромна проста кърпа лъсналото си от пот чело.

След нова пауза рече:

— Бих искал да зная защо ми зададохте този въпрос, полковник.

— Внезапно ми хрумна — отвърнах аз. — Може би защото от седем години ми се иска да узная какво мисли човек като вас. — И добавих, като също си избърсах потта от челото: — Или може би ме тревожи вашата самота.