Избрани творби в два тома. Том втори

Почаках, но не получих отговор. Видях го срещу себе си, все така тъжен и самотен. Спомних си за Макондо, за безумието на неговите жители, които горяха банкноти по празници; за безпътната шума, която презираше всичко, която се валяше в тресавището на своите инстинкти и намираше в прахосничеството желаното удоволствие. Спомних си за живота му преди идването на шумата. И за сетнешния му живот, за евтините му одеколони, за вехтите излъскани обувки, за мълвата, която го преследваше като сянка, незабелязана от него. Попитах го:

— Докторе, никога ли не сте помисляли да се ожените?

И преди да свърша, той вече ми отговаряше с една от обичайните си дълги заобикалки:

— Вие много обичате дъщеря си. Нали, полковник?

Отговорих, че това е естествено.

— Добре — продължи той. — Но вие сте различен. Никой не обича повече от вас сам да си кове гвоздеите. Виждал съм ви да сменяте пантите на врата, макар че разполагате с неколцина души, които биха могли да сторят това вместо вас. Просто ви е приятно. Мисля, че щастието за вас се състои в това — да обикаляте къщата с кутия инструменти и да търсите нещо за поправяне. Вие сте в състояние да изпитвате благодарност към някого, стига да ви развали пантите, полковник. Благодарен сте му, защото по такъв начин ви се дава възможност да бъдете щастлив.

— Това е навик — рекох, без да разбирам какво цели той. — Казват, че майка ми била същата.

Той се бе оживил. Държането му беше миролюбиво, но непреклонно.

— Много добре — каза. — Това е хубав навик. И е най-евтиното щастие, което познавам. Затова имате такава къща и сте възпитали така дъщеря си. Мисля, че трябва да е хубаво да имаш дъщеря като вашата.

Все още не проумявах какво целеше с тия заобикалки.

Но въпреки това попитах:

— А вие, докторе, не сте ли се замисляли колко хубаво би било за вас да си имате дъщеря?

— Не, полковник — отвърна той. И се усмихна, но веднага стана пак сериозен. — Моите деца няма да бъдат като вашите.

Тогава у мен не остана никакво съмнение. Той говореше сериозно и тази сериозност, това положение ми се сториха ужасни. Мислех си: От всичко друго за това е най-достоен за съжаление. Заслужава да го покровителствуваш, мислех си аз.

— Чували ли сте за Палето? — го попитах.

Отговори ми, че не е.

— Палето е енорийският ни свещеник, но преди всичко той е приятел на цялото градче. Сигурно го познавате.

— А, да, да — каза той. — И също има деца, нали?

— Сега не ме интересува това — отвърнах аз. — Хората измислят разни клюки за Палето, защото много го обичат. Това е особен случай, докторе. Палето съвсем не е лицемерно набожен и не прекалява с молитвите. Той е истински човек и изпълнява задълженията си като човек.

Сега слушаше с интерес. Седеше мълчалив и съсредоточен, втренчил в мене жестоките си жълти очи. Каза:

— Това е хубаво, нали?

— Мисля, че Палето ще стане светец — отвърнах аз. И бях искрен. — Никога не бяхме виждали в Макондо подобно нещо. Отначало го гледаха с недоверие, защото е тукашен, защото старите хора го помнят още когато ходеше с прашка, както всички момчета. Участвува във войната, стана полковник, а това създаваше трудности. Вие знаете, че хората не уважават ветераните така, както уважават свещениците. Освен това не бяхме свикнали да ни се чете бристолския алманах вместо Евангелието.

Той се усмихна. Сигурно му се стори така забавно, както и на нас отначало.

— Любопитно, нали? — рече.

— Палето си е такъв. Предпочита да осведомява хората за атмосферните явления. Изпитва почти религиозно вълнение от бурите. Всяка неделя говори за тях. Ето защо проповедите му не се опират на Евангелието, а на атмосферните предсказания на бристолския алманах.

Сега се усмихваше и слушаше охотно, с напрегнато внимание. Аз също се чувствувах въодушевен. Казах:

— Има още нещо, което може да ви заинтересува, докторе. Знаете ли откога Палето е в Макондо?

Той отговори, че не знае.

— По една случайност пристигна същия ден като вас. И нещо още по-любопитно: ако имахте по-голям брат, сигурен съм, че щеше да бъде досущ като Палето, физически, разбира се.

Сега като че ли не мислеше за друго. По сериозния му вид, по упоритото му и съсредоточено внимание разбрах, че е настъпил моментът да му кажа това, което целях:

— Е, добре, докторе. Посетете Палето и ще се убедите, че нещата не са такива, каквито вие ги виждате.

И той каза, че ще отиде.

9

Студен, безмълвен и усърден, катинарът трупа своята ръжда. Аделаида го сложи на стаичката, когато узна, че докторът е отишъл да живее с Меме. Жена ми прие неговото напускане като своя победа, като завършек на една систематична и упорита дейност, която тя поде още когато аз наредих докторът да остане у дома. Седемнайсет години след това катинарът продължава да пази стаята.