Избрани творби в два тома. Том втори

Толкова уверено се бе осмелил да отрече, че Меме може да го посочи за баща на детето си, че сега наистина се почувствувах объркан. Нещо ме караше да мисля, че силата му се таи много по-дълбоко от думите. Казах:

— Ние вярваме на Меме както на собствената си дъщеря, докторе. В случая тя би била на наша страна.

— Ако знаехте това, което зная аз, нямаше да говорите така, полковник. Прощавайте, че ви го казвам, но ако сравнявате индианката с дъщеря си, обиждате дъщеря си.

— Нямате право да говорите така — казах аз.

А той отговори със същата горчива суровост в гласа:

— Имам. И щом ви казвам, че тя не може да твърди, че аз съм баща на детето й, значи, също имам основание за това.

Отметна назад глава, вдъхна дълбоко и добави:

— Ако имахте време да наблюдавате Меме, когато излиза нощем, изобщо нямаше да ме карате да я взимам със себе си. В случая рискувам аз, полковник. Слагам на съвестта си една смърт, за да ви спестя неприятности.

Тогава разбрах, че никога няма да прекрачи с Меме прага на черквата. Но бедата беше там, че след последните му думи не бих се осмелил да поема това, което по-късно би могло да се окаже ужасно бреме за съвестта. Имаше няколко карти в моя полза. Но единствената, с която той разполагаше, би била достатъчна, за да заложи против съвестта ми.

— Добре, докторе — казах аз. — Още тази вечер ще се погрижа да ви приготвят къщата на ъгъла. Но така или иначе, искам да знаете, че ви изгонвам от дома си. Вие не си отивате по собствена воля. Полковник Аурелиано Буендия сигурно щеше да ви накара скъпо да заплатите за начина, по който отговаряте за доверието му.

Предполагах, че съм възбудил инстинктите му и очаквах да забушуват първичните му тъмни страсти, когато той стовари върху ми цялото си достойнство.

— Вие сте почтен човек, полковник — рече. — Всички го знаят и самият аз съм живял достатъчно дълго във вашия дом, за да трябва да ми го напомняте.

Когато се изправи, нямаше вид на тържествуващ човек. Изглеждаше просто доволен, че е могъл да се отплати за осемгодишното ни внимание. Аз бях този, който се чувствуваше объркан и виновен. Тази вечер, като видях зародиша на смъртта, набъбващ в жестоките му жълти очи, разбрах, че постъпката ми е егоистична и че само заради това петно на съвестта си заслужавам да понеса до края на живота си ужасно изкупление. Той, напротив, беше със спокойна съвест.

— Колкото до Меме — рече, — нека я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.

10

Дядо отиде пак при мама. Тя седи дълбоко умислена. Роклята и шапката й са тук, на стола, но нея я няма. Дядо се приближава, вижда я умислена и размахва бастуна си пред очите й: „Събуди се, дъще.“ Мама премигва, тръсва глава. „За какво мислиш?“ — пита дядо. А тя се усмихва с усилие и отвръща: „Мислех за Палето.“

Дядо пак сяда до нея и опира брада на бастуна. Казва: „Какво съвпадение! И аз си мислех за него.“

Те разбират какво искат да кажат. Говорят, без да се гледат — мама, облегната на стола, удря леко с длан ръката си, а дядо седи до нея, все още с брада, опряна на бастуна. Но и така се разбират, също както се разбираме ние с Абраам, когато ходим да гледаме Лукресия.

Казвам на Абраам: „Сега тика такишката.“ Абраам винаги върви отпред, на около три крачки пред мен. Без да се обърне да ме погледне, той отвръща: „Още не, след малко.“ Но аз настоявам: „Когато тика, алкутанът идва и се пръска.“ Абраам е с гръб към мене, но аз усещам, че се смее тихичко с глупав и наивен смях, като струйка вода, която трепти по муцуната на вола след водопой. Казва: „Трябва да стане към пет.“ Затичва се и добавя: „Ако идем сега, алкутанът може да се пръсне.“ Но аз настоявам: „Все едно е тика такишката.“ А той се обръща към мен, затичва се и казва: „Добре, тогава да вървим.“

За да видим Лукресия, трябва да минем през пет двора с дървета и ями. Трябва да прескочим зеленото дуварче с гущери, където преди пееше джуджето с женски глас. Абраам го прескача тичешком, блестящ като метално острие на силната светлина, преследван по петите от лая на кучето. После се спира. Сега сме пред прозореца. Казваме: „Лукресия“, така, като че Лукресия спи. Но тя е будна, седнала на кревата, боса, с колосана широка бяла нощница, която й стига до глезените.

Като ни чува, Лукресия вдига глава, шари с поглед из стаята и впива в нас голямо кръгло око — също като на алкараван4. После се разсмива и тръгва към средата на стаята. Устата й е отворена и се виждат неравни дребни зъби. Главата й е кръгла, с подстригана като на мъж коса.