Избрани творби в два тома. Том втори

Когато влязохме през задната врата, видяхме една човешка развалина в хамака. Навярно на този свят няма нищо по-страшно от човешка развалина. Още повече на тоя ничий гражданин, който се надигна в хамака, като ни видя, че влизаме, и самият той изглеждаше покрит със слой от праха, който покриваше всичко в стаята. Главата му беше стоманеносива, а жестоките му жълти очи все още пазеха могъщата вътрешна сила, която бях виждал и у дома. Имах чувството, че стига само да докоснем тялото му с нокът, то ще се разпадне, ще се превърне в купчина човешки стърготини. Нямаше мустаци, но не беше гладко избръснат. Брадата си стрижеше с ножици, така че кожата му не изглеждаше обрасла с дебели и твърди косми, а с нежен бял мъх. Като го видях в хамака, си помислих: Сега не прилича на жив човек. Сега прилича на мъртвец, на когото очите още не са умрели.

Заговори със същия ленив глас на преживно животно, който бях чувал и у дома. Нямал какво да каже. Разправи ни, сякаш мислеше, че не знаем, как полицията разбила вратите и разкопала градината без негово съгласие. Но това не беше протест. Беше само едно жално и тъжно признание.

Колкото до Меме, даде ни едно обяснение, което би могло да се стори наивно, но беше изречено от него със същия глас, с който би казал и самата истина. Меме просто си отишла, това било всичко. Когато затворила дюкянчето, започнала да се отегчава в къщи. Не разговаряла с никого, нямала никаква връзка с външния свят. Един ден я видял, че си реди куфара, но нищо не й казал. Не й казал нищо и когато я видял с рокля за излизане, високи токове и куфар в ръка, застанала в рамката на вратата, без да продума, просто като че ли му се показвала така, нагласена, за да разбере, че си отива. Тогава той станал и й дал останалите в чекмеджето пари.

— Колко време има оттогава, докторе? — попитах го аз.

А той отговори:

— Пресметнете по косата ми. Тя ми я стрижеше.

Палето почти не говори по време на посещението. Още с влизането си в стаята изглеждаше поразен от вида на единствения човек, когото не познаваше, въпреки че от петнайсет години беше в Макондо. Този път забелязах (и то по-добре от всякога, може би защото докторът си беше махнал мустаците) необикновената прилика между тия двама мъже. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха като братя. Единият беше с няколко години по-стар, по-слаб и мършав. Но те имаха общи черти като на двама братя, макар единият да прилича на бащата, а другият — на майката. Тогава си спомних последната вечер на чардака и казах:

— Това е Палето, докторе. Веднъж вие ми обещахте да го посетите.

Той се усмихна. Погледна свещеника и рече:

— Вярно е, полковник. Не знам защо не го направих. — И продължи да гледа и изучава Палето, докато той заговори:

— Никога не е късно за онзи, който започва добре. Бих искал да ви бъда приятел.

Веднага забелязах, че в присъствието на чужденеца, Палето бе изгубил обичайната си сила. Говореше плахо, без непоколебимата увереност, с която гласът му гърмеше от амвона, когато четеше с многозначителен и страховит тон атмосферните предсказания от Бристолския алманах.

Това беше първата и последната им среща. Но все пак животът на доктора продължи до днешното утро, защото Палето се застъпи за него още веднъж онази нощ, когато го помолиха да се погрижи за ранените, а той дори не отвори вратата и тогава изрекоха ужасната присъда, чието изпълнение сега аз се нагърбвам да осуетя.

Вече се готвехме да напуснем къщата, когато си спомних за нещо, което от години желаех да узная. Казах на Палето, че ще остана тук с доктора, докато той ходатайствува пред властите. Когато останахме сами, го попитах:

— Кажете ми, докторе, какво стана с детето?

Лицето му не се промени.

— Какво дете, полковник?

— Вашето и на Меме. Когато напусна къщата ми, тя беше бременна.

И той, спокоен и невъзмутим, отговори:

— Имате право, полковник. Съвсем бях забравил за това.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Баща ми помълча. После каза: „Палето щеше да ги докара тук с камшици.“ В очите му се чете сдържано раздразнение. Докато седим в очакване вече към половин час (защото трябва да е около три), ме тревожи обърканият вид на детето, унесеното, сякаш нищо непитащо изражение, хладното и разсеяно безразличие, което го прави досущ като баща му. Моят син ще се стопи в горещия въздух на тази сряда, както стана с Мартин преди девет години, докато махаше с ръка от прозореца на влака, изчезвайки завинаги. Напразни ще са всичките мои жертви за сина ми, ако той продължава да прилича на баща си. Напразно ще моля бога да направи от него човек от плът и кръв, да има обем, тегло и цвят, както всички хора. Напразно ще е всичко, докато в неговите жили тече кръвта на баща му.