Избрани творби в два тома. Том втори

Помислих, че този следобед се бяха помирили чрез спомена, и затова днес казах на жена си да се облече в черно, за да ме придружи. Но играчката пак лежи в чекмеджето. Музиката е изгубила своето очарование. Сега Аделаида гасне. Тъжна, съсипана, тя с часове се моли в стаята. „Само на теб може да ти хрумне да му устройваш погребение — рече. — След всичките беди, които ни сполетяха, ни липсваше само тая проклета високосна година. И после потопът.“ Помъчих се да я убедя, че съм обвързан с честна дума.

— Не можем да отречем, че му дължа живота си — рекох.

— Той ни беше длъжник — отвърна тя. — Като ти спаси живота, само погаси един осемгодишен дълг за легло, храна и чисти дрехи.

После придърпа един стол към парапета. И навярно още седи там, със замъглени от скръб и суеверие очи. Толкова отчаяна ми се видя нейната постъпка, че се опитах да я успокоя.

— Добре. Тогава ще ида с Исабел — рекох.

Но тя не отговори. Продължаваше да седи неуязвима. Преди да излезем, й казах, мислейки, че ще й угодя:

— Докато се върнем, постой в параклиса и се помоли за нас.

Тогава тя извърна глава към вратата и рече:

— Няма и да се моля. Молитвите ми ще бъдат все така безполезни, докато оная жена идва всеки вторник да проси стръкче маточина. — В гласа й звучеше мрачен и тревожен бунт. — Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд. Ако дотогава термитите не са прояли стола.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Баща ми застава неподвижен, с изпъната шия, като чува познатите стъпки откъм задната стая. Забравя какво е искал да каже на Катауре и понечва да се обърне, подпрян на бастуна, но сакатият крак му изневерява и той насмалко да падне по очи, както се случи преди три години, когато падна в локва от лимонада, сред шума на търкулналата се на пода кана, налъмите, люлеещия се стол и плача на детето, което единствено го бе видяло да пада.

Оттогава куца, оттогава си влачи крака, който се вдърви след онази седмица мъчителни страдания, от които не се надявахме вече да се съвземе. Сега, като го виждам как успява да запази равновесие с помощта на кмета, си мисля, че тъкмо в този сакат крак се крие тайната на дълга, който се готви да изпълни против волята на градчето.

Може би благодарността му е оттогава. Откакто падна по очи на чардака и каза, че почувствувал сякаш го блъскат от кула, а последните лекари, останали в Макондо, ни посъветваха да го приготвим да умре по християнски. Спомням си го на петия ден от болестта, отпаднал, смалил се между завивките; спомням си отслабналото му тяло, също като тялото на Палето, който предишната година бе изпратен до гробищата от всички жители на Макондо, отрупан с цветя, сред вълнуваща процесия. В ковчега неговата величественост излъчваше същата непоправима, печална безпомощност, каквато виждах на лицето на баща ми в онези дни, когато в спалнята отекна неговият глас. Разказваше за онзи страшен воин, който по време на войната от осемдесет и пета година се появил една нощ в лагера на полковник Аурелиано Буендия с шапка и ботуши, украсени с тигрови кожи, нокти и зъби. „Кой сте вие?“ — го попитали. Но странният воин не отговорил. Пак го попитали: „Откъде идвате?“ Но и този път той не отговорил. „На чия страна се биете?“ — попитали го за трети път, но отново не получили от непознатия воин никакъв отговор. Тогава ординарецът грабнал една главня от огъня, доближил я до лицето му, разгледал го за миг и се провикнал възмутен: „По дяволите! Това е херцог Марлбъроу6!“

След това страшно бълнуване лекарите наредиха да го изкъпем. Така и сторихме. Но на другия ден едва ли можеше да се долови някаква промяна в състоянието му. Тогава лекарите си отидоха, като казаха, че най-добре ще е да го приготвим да умре по християнски.

Спалнята потъна в безмълвие, сред което се чуваше само бавното и спокойно дихание на смъртта, онова стаено дихание, което край леглото на умиращите има човешка миризма. След като отец Анхел му даде последното причастие, дълго стояхме неподвижни, съзерцавайки острия профил на обречения. После удари камбанката на часовника и мащехата ми се приготви да му даде лекарството. Повдигнахме главата му, мъчейки се да му отворим устата, та мащехата ми да пъхне лъжицата. Точно тогава в коридора се чуха бавни, уверени стъпки. Мащехата ми замря с лъжицата във въздуха, престана да чете молитвата си и се обърна към вратата, застинала, мъртвешки бледа. „Дори и в чистилището бих познала стъпките му“, успя да промълви тя, точно когато погледнахме към вратата и видяхме доктора. Стоеше на прага и ни гледаше.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .