Избрани творби в два тома. Том втори

Детето, което в първия миг сигурно е било заслепено от рязката светлина (ръката му трепна в моята, когато вратата се отвори), внезапно вдига глава, съсредоточено, напрегнато, и ме пита: „Чуваш ли?“ Едва тогава си давам сметка, че в някой от съседните дворове се обажда алкараван. „Да — отвръщам, — трябва да е вече три часът“ — и почти в същия миг отеква първият удар на чука върху пирона.

Мъча се да не чувам този пронизващ звук, от който настръхвам; старая се детето да не забележи моето смущение, затова извръщам лице към прозореца и виждам на отсрещната страна унилите и прашни бадемови дървета и в дъното — нашата къща. Разтърсена от невидимия порив на разрушението, скоро и тя ще се срути тихо и безвъзвратно. С цяло Макондо е така, откакто го изстиска банановата компания. Бръшлянът нахлува в къщите, бурени растат из уличките, пропукват се стените и посред бял ден човек намира в спалнята си гущер. Всичко изглежда разрушено, откакто престанахме да се грижим за розмарина и туберозата; откакто една невидима ръка строши коледния порцеланов сервиз в долапа и остави молците да ядат дрехите, които вече никой не облече. Разнебити се някоя врата, а няма грижлива ръка да я поправи. Баща ми няма сили да се движи така, както преди болестта, която го остави завинаги сакат. Сеньора Ребека, зад вечния си вентилатор, не върши нищо, което би могло да пресече жаждата й към зложелателство, предизвикана от безплодния и мъчителен вдовишки живот. Агеда е саката, угнетена от упорита религиозна болест; а отец Анхел като че ли няма друго удоволствие, освен да усеща в следобедната си дрямка вечния вкус на несмилаемите кюфтета. Единственото неизменно нещо е песента на близначките Сан Херонимо и онази загадъчна просякиня, която сякаш не остарява и от двайсет години насам идва всеки вторник у дома за стръкче маточина. Само свирката на един прашен жълт влак без пътници нарушава четири пъти на ден тишината. А нощем тътенът от малката фабрика, която остана, след като банановата компания напусна Макондо.

Виждам къщата през прозореца и си мисля, че мащехата ми е там, неподвижна на стола, мислейки си може би, че още преди да се върнем, ще задуха онзи последен вятър, който ще заличи градчето. Тогава всички ще са си отишли, всички освен ние, защото сме свързани с тая земя заради една стая, пълна със сандъци, в които още се пазят домашните съдове и дрехите на дедите на моите деди и чуловете, с които са покривали конете, когато родителите ми дошли в Макондо, спасявайки се от войната. Ние сме вкоренени в тая земя от спомена за далечните мъртъвци, чиито кости вече не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под нея. Сандъците са в стаята още от последните дни на войната; там ще си бъдат и днес, когато се върнем от погребението, ако дотогава не е задухал онзи последен вятър, който ще помете Макондо заедно с неговите стаи, пълни с гущери, и мрачните му жители, съсипани от спомените.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Изведнъж дядо става, опира се на бастуна и изправя птичата си глава, на която очилата стоят здраво, като част от лицето му. Мисля, че би ми било много трудно да нося очила. При всяко движение те биха се изплъзвали от ушите ми. И докато си мисля това, се удрям лекичко по носа. Мама ме поглежда и пита: „Боли ли те?“ Аз й отвръщам, че не, просто си мисля, че не бих могъл да нося очила. А тя се усмихва, вдъхва дълбоко и казва: „Сигурно си вир-вода.“ И наистина, дрехите изгарят кожата ми, костюмът от дебело зелено кадифе, затворен догоре, е залепнал за тялото от потта и ме дразни. „Да“ — отговарям. И мама се навежда над мене, разхлабва възела на връзката ми и ми вее на врата. „Като се приберем у дома, ще си починеш и ще се изкъпеш“ — казва тя. „Катауре“ — чувам…

В това време през задната врата влиза отново човекът с револвера. Застава в рамката на вратата, сваля си шапката и тръгва предпазливо, като че се страхува да не събуди мъртвеца. Но всъщност го прави, за да изплаши дядо, който полита напред, блъснат от човека, олюлява се, но успява да се вкопчи в ръката на този, който се опита да го събори. Мъжете са престанали да пушат и седят на кревата, наредени като четири гарвана на стряха. Когато влиза човекът с револвера, гарваните се навеждат, пошепват си нещо и един от тях става, отива до масата и взема чука и кутийката с пироните.

Дядо стои до ковчега и разговаря с човека. Човекът казва: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ А дядо отвръща: „И аз мисля, че нищо няма да се случи.“ — „Можете да го погребете от външната страна, до лявата ограда на гробищата, там, където сейбите са по-високи.“ После подава на дядо някакъв лист хартия и добавя: „Ще видите, че всичко ще мине много добре.“ Дядо се опира на бастуна с едната ръка, взема листа с другата и го пъха в джоба на жилетката, където държи мъничкия квадратен златен часовник с верижка. После казва: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“