Избрани творби в два тома. Том втори

Когато потъваше в безсъзнание и бълнуваше. Когато четеше книгата за балсамираните фараони. Покачеше ли се температурата му, самият той се чувствуваше главен герой на тази книга. Оттогава бе започнала някаква празнота в неговия живот. Оттогава не можеше да различи, да си спомни кои събития бяха част от бълнуването му и кои от истинския му живот. Поради това сега се колебаеше. Може би лекарят никога не беше говорил за тази чудновата „жива смърт“. Та тя противоречи на логиката, невероятна е, просто нелепа. И това го караше да подозира сега, че всъщност наистина си беше мъртъв. Че от осемнадесет години беше мъртъв.

Тогава — по времето на смъртта си той беше седемгодишен — майка му поръча за него малък ковчег от зелено дърво, ковчег за дете, но лекарят нареди по-голям ковчег да му направят, ковчег като за възрастен човек с нормален ръст, защото малкият щял да спъне растежа му и той щял да се превърне в деформиран мъртвец или в ненормално развит жив човек. Или пък че спирането на растежа щяло да попречи да се проследи подобряването в състоянието му. Та по тези съображения майка му поръча да му сковат голям ковчег, като за труп на възрастен, и сложи в краката му три възглавници, за да може да го нагласи.

Скоро той започна да расте в ковчега — тъй че всяка година трябваше да изваждат по малко вълна от крайната възглавница, за да освободят място за порасналото му тяло. Тъй беше минал половин живот. Осемнадесет години. Сега беше двадесет и пет годишен и беше стигнал окончателния си, нормален ръст. Лекарят и дърводелецът бяха се излъгали в очакванията си, поради това бяха направили ковчега с половин метър по-дълъг. Те предполагаха, че ще има ръста на баща си, един полудив великан. Само че не стана тъй. От баща си наследи само гъстата брада. Гъста синя брада, която майка му все приглаждаше, че да изглежда прилично в ковчега. Тази брада много му досаждаше в горещи дни.

Но имаше нещо, което го тревожеше повече от „този шум“! Това бяха плъховете. Наистина, като дете нищо на света не го тревожеше повече, не му вдъхваше по-голям ужас от плъховете. А тъкмо тези отвратителни същества бяха привлечени от миризмата на свещите, запалени в нозете му. Изгризали бяха вече дрехите му и той знаеше, че съвсем скоро щяха да започнат и него да гризат, да ядат тялото му. Веднъж успя да ги види: пет лъскави, гладки плъха се катереха към ковчега му по крака на масата и го гризяха. Докато майка му забележи, от него ще останат само отпадъци, твърди и студени кости. Най-голям ужас му вдъхваше не мисълта, че плъховете ще го изядат. В края на краищата можеше да продължава да живее със скелета си. Тормозеше го най-много вроденият му страх от тези животинки. Кожата му настръхваше само при мисълта за тези космати същества, които тичаха по цялото му тяло, мушкаха се в гънките на кожата му и докосваха устните му с ледените си лапички. Един от тях се покатери до клепачите му и понечи да изгризе роговиците му. Видя му се голям, чудовищен в отчаяната си борба да продупчи ретината му. Стори му се тогава, че отново умира и цял-целеничък се отдаде на неизбежната забрава.

Спомни си, че беше стигнал най-големия ръст. Беше на двадесет и пет години и това означаваше, че няма да расте повече. Чертите на лицето му щяха да стават твърди, сериозни. Само че като оздравее, не ще може да разказва за детството си. Нямаше детство. Беше го прекарал мъртъв.

Майка му полагаше големи грижи за него по времето на прехода от детството към пубертета. Стараеше се в ковчега и в стаята да има идеална чистота. Сменяше често цветята във вазите и всеки ден отваряше прозорците да влезе чист въздух. С какво задоволство поглеждаше по онова време сантиметъра, като видеше, че е пораснал с няколко сантиметра! Изпитваше майчина радост, като усетеше, че е жив. Внимаваше също да не ходят у тях много чужди хора. В края на краищата неприятно и необяснимо беше, че години наред държат мъртвец в къщата. Тя беше самоотвержена жена. Само че много скоро започна да гасне вярата й. През последните месеци не беше пораснал нито един сантиметър. Майка му знаеше, че сега ще й бъде трудно да чувствува присъствието на живот в своя скъп покойник. Страхуваше се, че някоя сутрин ще осъмне наистина мъртъв, и може би затова оня ден я видя да се приближава тихичко към ковчега му и да души тялото му. Налегнало я беше отчаяние. Напоследък беше станала по-нехайна в грижите си и вече дори не си правеше труд да донася сантиметъра. Знаеше, че синът й няма да расте повече.

А той знаеше, че сега е „истински“ мъртъв. Усещаше го по приятния покой, на който организмът му се беше отдал. Всичко се беше променило несвоевременно. Незабележимото туптене, което само той можеше да долови, бе изчезнало от пулса му. Усещаше се тежък, сякаш упорита и могъща сила го теглеше към първичната субстанция на земята. Земното притегляне го дърпаше сега с безвъзвратна сила. Тялото му тежеше като истински, неоспорим труп. Но тъй по-малко се уморяваше. Не беше необходимо дори да диша, за да живее своята смърт.