Избрани творби в два тома. Том втори

Въртеше се, бодлив и глух, в празната му глава. Сякаш някакъв шиш бе щръкнал между четирите стени на черепа му и ставаше все по-голям, извиваше се като спирала, удряше го отвътре и придаваше на неговия ствол от прешлени променливо трептене, съвсем несъзвучно с уверения ритъм на тялото му. Нещо се беше разглобило във физическия му строеж на твърд човек — нещо, което досега бе действувало както трябва, а сега блъскаше главата му отвътре с резки и твърди удари, нанасяни сякаш от костелива ръка, без плът, като ръка на скелет, и го караше да си спомня всички огорчения в живота. Почувствува животинско желание да свие юмруци и да притисне слепоочията си, набраздени от сини артерии, станали морави от силния натиск на безнадеждното му страдание. Искаше му се да попие в дланите на чувствителните си ръце шума, който го пробождаше с острия си, твърд като елмаз връх. Котешка тръпка пробяга по мускулите му, когато си представи, че преследва шума по изтерзаните кътчета на пламналата си, разцепвана от треската глава. Скоро щеше да го настигне. Но не. Шумът имаше хлъзгава, почти неуловима кожа. Само че той възнамеряваше да го настигне с помощта на добре разработена стратегия и с всичката сила на отчаянието си да го смачка веднъж завинаги. Втори път не ще позволи да влезе през ухото му. Нека сега излезе през устата му, през всяка негова пора, през очите му — нека изхвръкнат от орбитите си, докато минава той, нека ослепеят, докато гледат от дъното на своя разкъсан мрак бягащия шум. Не ще му позволи да притиска в стените на черепа му дребните си кристали, ледените си звезди. Такъв беше този шум — безкраен като удрянето на детска глава в стена от бетон. Като всички силни удари на всички твърди неща в природата. Но той няма повече да го измъчва — само да успее да го окръжи, да го изолира. Постепенно да съсича променливите очертания на собствената му сянка. И да го сграбчи. Да го притисне наистина веднъж завинаги, да го блъсне с всичка сила в паважа и яростно да го тъпче, докато се омаломощи съвсем и задъхан, може да каже, че е унищожил един шум, който го е измъчвал, подлудявал и който лети сега захвърлен на земята като ненужна, мъртва вещ.

Само че невъзможно му беше да притисне слепоочията си. Ръцете му се бяха смалили и бяха станали като ръце на джудже — къси, дебели, тлъсти. Опита се да разтърси глава. Разтърси я. Тогава шумът още повече се засили в черепа му, във вкоравения му, уголемен череп, и той усети как земното притегляне започна още по-силно да го дърпа надолу. Тежък и твърд беше този шум. Толкова тежък и твърд, че ако беше го настигнал и унищожил, щеше да има чувството, че е оскубал листенцата на оловено цвете.

И друг път беше го усещал със същата настойчивост. Усети го например в деня, когато умря за първи път. Когато при вида на някакъв труп осъзна, че това е неговият собствен труп. Погледна го и се опипа. Усети се недосегаем, безобемен, несъществуващ. Той наистина беше труп и вече усещаше по младото си и болнаво тяло присъствието на смъртта. В цялата къща атмосферата се беше втвърдила, сякаш сградата беше напълнена с цимент и в този грамаден блок — заедно с вещите, останали от времето, когато я изпълваше въздух — се намираше той, грижливо положен в ковчег от твърд, но прозрачен цимент. Та онзи път в главата му влезе същият шум. Колко далечни и студени усещаше стъпалата си там, в другия край на ковчега, където бяха наредили възглавници, защото ковчегът му беше още прекалено голям и трябваше да го пригодят, да приспособят мъртвото му тяло към новата, последна дреха. Покриха го с бяло и превързаха челюстта му с кърпа. Почувствува се красив — както беше увит в своя саван, — смъртно красив.

Лежеше в ковчега си, готов да бъде погребан, и въпреки това знаеше, че не е мъртъв. Знаеше, че ако се опита да стане, ще го стори с най-голяма лекота. Поне мислено. Само че не си заслужаваше. По-добре беше да се остави да умре там; да умре от „смърт“, каквато беше неговата болест. Някога лекарят беше казал сухо на майка му:

— Вашият син, сеньора, боледува от тежка болест: той е мъртъв. Въпреки това ние ще направим всичко възможно, за да запазим живота му и след смъртта. Чрез една сложна система за самозахранване ще направим тъй, че физиологичните му процеси да продължат. Ще се изменят само двигателните му функции, спонтанните движения. Ще знаем, познаваме, че е жив по растежа, който ще продължи също тъй нормално. Това е просто една „жива смърт“. Една действителна, истинска смърт…

Той помнеше думите му, само че без ред. Може би никога не ги беше чувал, може би те бяха плод на неговия мозък, когато температурата му се качваше при тифозната треска.