Избрани творби в два тома. Том втори

Отивам до леглото, за да кажа на моите хора да отворят вратата, като си мисля: Всеки момент трябва да дойде. И си казвам, че ако до пет минути не дойде, ще изнесем ковчега без разрешение и ще сложим мъртвеца насред улицата, дори и да трябва да го погребем пред самата къща. „Катауре“ — повиквам най-стария от моите хора и той едва успява да вдигне глава, когато чувам стъпките на кмета откъм другата стая.

Знам, че идва право към мене и се опитвам бързо да се завъртя на токовете си, подпрян на бастуна, но болният крак ми изневерява и политам напред. Сигурен съм, че ще падна и ще си разбия главата в ръба на ковчега, но се натъквам на неговата ръка, здраво се вкопчвам в нея и чувам гласа му, изпълнен с глупава кротост: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ Аз мисля, че не е така, но знам, че той го казва, за да си вдъхне кураж. „И аз мисля, че нищо няма да се случи“ — му казвам, като си мисля обратното, а той споменава нещо за сейбите7 на гробищата и ми връчва разрешението. Без да го прочета, го сгъвам, пъхам го в джоба на жилетката си и казвам: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“

Кметът се обръща към индианците. Заповядва им да заковат ковчега и да отворят вратата. Виждам как се раздвижват, търсят чука и пироните, които ще заличат завинаги образа на този човек, на този бездомник отникъде, когото видях за последен път преди три години до леглото ми на оздравяващ, с глава и лице, поразени от преждевременна старост. Тогава току-що ме бе спасил от смърт. Сякаш същата сила, която го беше довела тук, която му бе донесла вестта за моята болест, го крепеше сега до леглото ми на оздравяващ. Каза ми:

— Трябва само да раздвижвате по малко крака. Може би занапред ще се наложи да ходите с бастун.

След два дни щях да го попитам какво му дължа, а той щеше да ми отговори:

— Нищо не ми дължите, полковник. Но ако искате да ми направите една услуга, когато умра, хвърлете върху мене малко пръст. Това е единственото, от което се нуждая, за да не ме изкълват лешоядите.

В самото задължение, което ме караше да поема, по начина, по който го изрече, и в ритъма на стъпките му върху плочите на стаята се забелязваше, че този човек отдавна беше почнал да умира, макар че щяха да минат още три години, докато тази отсрочена и непълна смърт настъпи завинаги. Този ден беше днешният. И дори мисля, че не е имало нужда от въже. Един лек полъх би бил достатъчен, за да угасне и последната искра живот в жестоките му жълти очи. Аз предчувствувах това още от онази вечер, когато разговаряхме в стаичката, преди да отиде да живее с Меме. Така че не се изненадах, когато ме накара да поема задължението, което ще изпълня днес. Просто казах:

— Няма нужда да ме молите, докторе. Вие ме познавате и трябваше да се досетите, че дори да не ви дължах живота си, бих ви погребал напук на всички.

А той ми отвърна усмихнат и жестоките му жълти очи за пръв път бяха спокойни:

— Вярно е, полковник. Но недейте забравя, че един мъртвец не би могъл да ме погребе.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Сега вече никой не ще може да предотврати този позор. Кметът връчи на баща ми заповедта за погребението, а баща ми каза: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“ И го каза със същото безразличие, с което се обрече на съдбата на Макондо, верен на сандъците с дрехите на всички роднини, умрели, преди аз да се родя. Оттогава всичко тръгна към разруха. Дори енергията на мащехата ми с нейния твърд и властен характер бе удавена в горчива скръб. Тя изглежда все по-далечна и мълчалива и е толкова разочарована, че днес след обяд седна до парапета и каза: „Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд.“

Баща ми вече за нищо не налага волята си. Само днес се надигна, за да изпълни този позорен дълг. Ето го, уверен, че всичко ще мине без сериозни последствия, гледа индианците, които се раздвижиха, за да отворят вратата и заковат ковчега. Виждам ги как се приближават, изправям се, хващам детето за ръка и премествам стола до прозореца, за да не ме видят хората, когато вратата се отвори.

Детето е объркано. Когато станах, то ме погледна в лицето някак слисано. Но сега седи до мен объркано и гледа индианците, които се потят, докато се мъчат да дръпнат халките. И вратата се отваря широко с провлечен, пронизителен стон на ръждясал метал. Тогава отново виждам улицата, блестящия парещ бял прах, който покрива къщите и придава на градчето жалкия вид на разнебитена мебел. Сякаш господ е обявил Макондо за ненужен и го е захвърлил в ъгъла, където са градчетата, престанали да служат на света.