Избрани творби в два тома. Том втори

Казвам на дъщеря си: „Палето щеше да ги докара тук с камшици“ и се упътвам към ковчега, като си мисля: Откакто докторът напусна къщата ни, бях сигурен, че нашите деяния се подчиняват на някаква висша воля, срещу която не бихме могли да се опълчим, дори и да се стремим с всичките си сили, дори да последваме безсмислената постъпка на Аделаида, която се затвори да се моли.

Докато изминавам разстоянието, което ме дели от ковчега, и виждам моите хора, безучастни, седнали на кревата, струва ми се, че с първата глътка от въздуха, който трепти над мъртвеца, съм вдъхнал цялата онази горчива и гибелна атмосфера, която разруши Макондо. Мисля, че кметът скоро ще дойде с разрешение за погребението. Знам, че навън, по изгарящите от горещината улици, хората стоят в очакване. Знам, че на прозорците са се надвесили жадни за зрелище жени и че стоят там, надвесени, забравили, че млякото кипи на огъня, а оризът е останал без вода. Но мисля, че и тази сетна проява на непокорство е свръх силите на тези изстискани и съсипани хора. Способността им да се борят рухна още преди неделята на изборите, когато се оживиха и започнаха да кроят планове и бяха сразени, но останаха с убеждението, че сами ръководят собствените си постъпки. Ала всичко това изглеждаше подготвено, нагласено, за да насочва събитията, които полека-лека неизбежно щяха да ни доведат до тази сряда.

Преди десет години, когато настъпи разрухата, дружните усилия на онези, които желаеха да се съвземат, биха били достатъчни, за да се изгради всичко наново. Достатъчно би било всички да излезем на опустошените от банановата компания полета; да ги почистим от бурени и да започнем пак всичко отначало. Но окапалата шума беше научена да бъде нетърпелива; да не вярва нито в миналото, нито в бъдещето. Беше научена да вярва само в настоящия миг и в него да задоволява ненаситния си апетит. Не беше нужно много време, за да си дадем сметка, че шумата си бе отишла и че без нея не беше възможно да се започне отначало. Шумата бе донесла всичко и всичко бе отнесла със себе си. След нея оставаше само един неделен ден сред развалините на едно градче и вечният интригант пред избори, който в последната нощ на Макондо бе сложил на площада четири дамаджани ракия за полицията и охраната.

Ако онази нощ Палето успя да ги усмири, въпреки че все още бяха способни на бунт, днес би могъл да тръгне от къща на къща с камшик в ръка и да ги застави да погребат този човек. Палето им бе наложил желязна дисциплина. Дори когато той умря преди четири години — една година преди болестта ми, — тази дисциплина пролича в страстния порив, с който всички изскубнаха цветята и храстите в градините си и ги занесоха на гроба, за да отдадат на Палето последна почит.

Докторът единствен не присъствува на погребението. И той единствен дължеше живота си тъкмо на това безпрекословно и противоречиво подчинение на градчето пред свещеника. Защото вечерта, когато сложиха на площада четирите дамаджани ракия и Макондо се превърна в потъпкано от сган варвари градче, едно обезумяло от ужас градче, което заравяше мъртъвците си в общата яма, някой трябва да си е спомнил, че в къщата на ъгъла живее лекар. Тогава именно сложиха носилките до вратата и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, а той отговори: „Карайте ги на друго място, аз не разбирам нищо от тия работи.“ — „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие“ — му рекоха, а той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред стаята, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато мъже и жени от Макондо агонизираха пред нея. Тази нощ тълпата би била способна на всичко. Готвеха се да подпалят къщата и да превърнат в пепел единствения й обитател. Но тогава се появи Палето. Казват, че сякаш бил там, невидим, бдейки, за да предотврати унищожаването на къщата и човека. „Никой да не е посмял да докосне тази врата“ — изрече Палето. И нищо повече не каза, с разперени като на разпятие ръце и озарено от пламтящата ярост на тълпата студено и безстрастно лице като череп на крава. Тогава бурята затихна, отмина нанякъде, но тълпата все още имаше достатъчно сили, за да изкрещи оная присъда, която неизбежно щеше да доведе до настъпването на тази сряда.